Буров: Работи по 3 часа след работното си време…Това е дяловият капитал в живота!

Ако си адвокат, умри, но спечели делото на своя доверител. Умри, но спечели. Ако си търговец, уважавай клиента си, той ти носи хляба и парите. Цени го като човек, като твой приятел. Търговията е училище за любезност.

Не прави мръсно и сечено на човека, който е до тебе и ти помага в търговията. Ако ти му помогнеш днес, той ще ти помогне утре.
Не бъди злопаметен – забравяй обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави…

И работи по 3 часа след работното си време… Ако то е регламентирано 8 часа – работи 11 часа.
Това е дяловият капитал в живота!

Ако работиш 15 часа, ще забогатееш. Ако пък отделиш и един час на денонощието за бъдещето – ще си богат. Но без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко.

Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал. Евлогий Георгиев е работил по 22 часа и остави само на един свой наследник – Иван Евстатиев Гешов – сто милиона златни франка.

Българинът може да забогатее само с упорита работа. С нищо друго. Проклятие на съдбата ли е или нещо друго е, но е така.

Атанас Буров

Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 – 15 май 1954) е български финансист, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно на умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на търговията, промишлеността и труда (1913, 1919 – 1920) и на външните работи и изповеданията (1926 – 1931).

Считан е за една от най-влиятелните фигури в българския политически живот през първата половина на 20-ти век, а заради политическите си речи и въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва е наричан „идеолог на българската буржоазия“.

Атанас Буров е роден в Горна Оряховица на 12 февруари (31 януари стар стил) 1875. Учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово, откъдето е изключен, заради организирана от социалистите стачка. Взема изпитите си за матура като частен ученик с много добри оценки, което му позволява да продължи по-нататъшното си образование в престижни висши учебни заведения в чужбина.^[1] Завършва политически и финансови науки в Сорбоната в Париж.

След завръщането си в България ръководи строителството на железопътната линия София – Кюстендил и участва в управлението на редица предприятия – минното Българско акционерно дружество „Бъдеще“, Българска търговска банка, Застрахователно дружество „България“, Акционерно дружество „Бяло море“ и други. Още в ранна възраст Буров се включва в дейността на Народната партия и от 1899 година многократно е избиран за народен представител, а в периода 1911 – 1912 година е подпредседател на Народното събрание.

След обявяването на Балканската война през 1912 г. крупният предприемач и банкер ускорено завършва Школата за запасни офицери и е единственият действащ депутат, записал се доброволец за фронта. При Чаталджа поручик Буров повежда атака „на нож“ и на косъм се разминава с фаталния случай, когато един турски куршум се забива в металната му запалка в горния джоб. В впоследствие награден с Орден за храброст. През декември се уволнява и отново поема функциите си на депутат и подпреседател на НС.

През 1913 година е назначен за министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев. През 1919 – 1920 година оглавява същото министерство в кабинета на Александър Стамболийски.

След Деветоюнския преврат през 1923 година Буров се включва в Демократическия сговор и, наред с Андрей Ляпчев, оглавява неговото умерено крило. Той е министър на външните работи и изповеданията в трите правителства на Ляпчев (1926 – 1931).

По време на Втората световна война Атанас Буров е противник на съюза с Германия и на 2 септември 1944 година става министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев , образувано като последен опит да се предотврати нападението на Съветския съюз срещу България.

След Деветосептемврийския преврат Буров е осъден на една година затвор от т.нар. Народен съд. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 година. Помилван и освободен в навечерието на изборите през 1945 година, той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 година се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. На 25 октомври е интерниран в Дряново, през 1949 година е изпратен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 година е арестуван и на 13 ноември 1952 година е осъден на 20 години затвор, след като е признат за виновен по три обвинения – че е работил за „събарянето и отслабването“ на правителството, че през 1946 година е обещавал създаването на чужда военна база във Варна и че е подбуждал „други държави и обществени групи в чужбина“ към враждебни действия срещу България. Излежава присъдата си в Шумен и Пазарджик.