Начало | Икономика | Световна | Ами ако грешим в разбирането за икономическия растеж?

Ами ако грешим в разбирането за икономическия растеж?

МВФ

Защо МВФ ревизира надолу прогнозите за глобалния икономическия растеж

През изминалата седмица Международният валутен фонд (МВФ) ревизира надолу прогнозите си за икономическия растеж през 2016 г. и 2017 г. от 3,4% на 3,2% за 2016 година, от 3,5% на 3,4% за следващата.

Причините и факторите, изтъквани от базираната във Вашингтон организация, са много. Сред икономическите обаче впечатление правят спадът на потреблението и инвестициите в САЩ, спадът на износа към възникващи пазари, ударът по потреблението в Япония, забавянето на китайската икономика.

Всички до една са причини, които касаят „съвкупното търсене”. В кейнсианската теория, изповядвана от съвременните икономически власти, кризата настъпва тогава, когато има недостиг на търсене.

Инвеститорите в САЩ са обзети от животински бесове, потребителите в Япония са уплашени от повишените косвени данъци върху потреблението, в Китай нестабилността на финансовите пазари удря и потребление, и инвестиции, а възникващите пазари страдат грешките от кризата и засилването на долара (изтичане на капитали от местните икономики), забавящо същевременно външното търсене за Запада.

Доминиращата теоретична матрица, обясняваща това забавяне, днес е сравнително проста: по време на криза икономиката работи под потенциала си. Производствени фактори — земя, труд, капитал — стоят неизползвани.

Как се e стигнало дотук — отговор на въпроса Кейнс не дава. Това, което предлага той, са рецепти за справянето с нея, въпреки че, ако не знаеш причината за проблема действително, е трудно да намериш решение за него.

Все пак решението за кризата на модерните централни банкери и фискални власти имат: те се опитват да съживят съвкупното търсене. Или чрез дефицити, резултиращи в публични дългове, или чрез парична политика — снижаване на лихвените нива чрез евтин кредит,   с което да се стимулира производствената активност.

Целта: търсенето да се повиши така, че да се срещне с пълния потенциал на икономиката, включвайки неизползваните производствени фактори и предизвиквайки по този начин икономически растеж.

Двете основни теории, въз основа на които се вземат решенията за икономически политики в наши дни, са кейнсианството и монетаризма с техни разновидности в детайлите.

Монетаристите разчитат повече на паричните стимули, кейнсианците — на правителствените разходи и дефицит, в случай, че буферите в бюджета от годините на бума за изчерпани. Но и двете виждат намесата на държавата в икономическия процес като задължителна — особено по отношение на растежа.

Притеснението на Кейнс днес се материализира: лихвите са нулеви, че дори отрицателни, но „частният” сектор не взема достатъчно кредит. Финансовата система се намира в т. нар. „ликвиден капан”.

Проблемът

Проблемът, на който се натъкват централните банки и министерствата на финансите, е, че вече 7–8 години трупат дългове, лихвите са дори под нулата, но растежът, който те желаят, така и не идва.

Ами ако грешат изначално? Ами ако проблемът не е в „недостатъчното съвкупно търсене”, а в погрешното предлагане?

Например, днес виждаме наличие на балонизирала шистова революция в САЩ заради нулевите лихви на ФЕД и изобилния кредит, а като резултат — неизползваем производствен капацитет и амортизация на машини и техника. Или в Япония — поддържани от евтини пари кредитни институции – зомбита и правителствения дълг над 230% от икономиката; имотни балони в Китай, Испания, Швейцария, Гърция, Италия, които са в основата на нежелание на банките в тези страни да кредитират, пълнейки балансите си с още проблемни кредити…

Ами ако… ?

Ами ако заради правителствен уклон към евтини пари, лесен растеж и грешни инвестиции, днес имаме изкривена производствена структура на глобално ниво, която вместо да “оздравее” в кризата, изчиствайки се от грешките, е постоянно „доизкривявана” и обърквана с още и още стимули — парични и фискални?

Вместо правителствата и централните банки да оставят ликвидацията на грешките и формирането на нови спестявания, с които да се валидират новите инвестиции и здравия икономически растеж, днес имаме продължаващи дефицити на правителствата, изземащи спестявания от частния сектор в полза на политически движено текущо потребление.

От гледна точка на паричната политика: спестяванията днес са обезкуражавани с отрицателни лихви и доходност, с идеята да се развърже потреблението и инвестициите, разбирай търсенето. За целта дългът днес е направен свръхевтиния дълг, дори се плаща на агентите да го поемат (номинални отрицателни лихви).

Какво ако днес производственият потенциал няма нужда да бъде „запълнен”, а променен и адаптиран с оглед на истинските нужди на потребители и инвеститори, изразени чрез техния избор за потребление и инвестиции?

В такъв случай паричните и фискалните стимули биха били равнозначни на икономическо самоубийство, удължаване на агонията, посяване семената на бъдеща по-голяма криза и не на последно място: похабяване на важен и оскъден производствен ресурс.

Днес сме свидетели на идеен и практически хаос.

Парадоксално, но в САЩ, например, забелязваме как ФЕД държи лихвите ниски с едничката цел да стимулира инвестиционна активност на финансовите пазари, бум на сливания/придобивания и обратни изкупувания, например, постигайки „ефект на богатството” у участниците на финансовите пазари— оттам ръст на съвкупното търсене.

От друга страна, фискът, Министерството на финансите , парира всякакви опити за ръст на основния двигател на ръстове на капиталовите пазари: сливанията и придобиванията. В повечето случаи целта е да се предотврати т. нар. „данъчна инверсия” или пререгистриране на компанията в юрисдикция с по-ниски от американския корпоративен данък, равняващ се на 35%. Причината е ясна: глад за приходи в хазната поради огромните дефицити и публичен дълг в размер на умопомратичителните 19 трлн. долара.

Фармацевтичните Pfizer и Alergan, петролните Halliburton и Baker Hughes, веригите Staples и Office Depot, бирените Anheuser-Busch InBev и SABMiller — са или възпрепятсвани с регламенти, или са под сериозен надзорен натиск да не извършат корпоративните си дейности по сливане/придобиване. След рекордната 2015 г. за първо тримесечие на 2016-та виждаме рязък спад на сливанията и придобиванията, което неизбежно обърква плановете на централните банкери отвъд океана да поддържат ефекта на богатството и ръста на фондовия пазар.

А разнопосочните действия на иначе изцяло подвластните на политическото желание за лесни решения ФЕД и финансово министерство показват по-скоро отчаяние и обърканост. И не вещаят нищо добро.

Финал

Теорията е важна, защото тя определя действията ни. Няма нищо по-практично от добрата теория.

Ако съдим по резултатите на правителствата и техните агенции — централни банки — да постигнат нещо добро в практиката, то смело може да си зададем въпроса, който те умело отбягват.

Какво ако грешат?

Инвестор