Хапвали ли сте Китова пастърма

Историйки от кухнята – Китова пастърма

– Кажете ми, яде ли се месото на кита?
– Разбира се!
– А какво се прави с костите?
– Поставят се на ръба на чинията.

Прочетох този анекдот и се сетих за едно историйка, която преживях, по-точно, бях главно действащо лице в нея, отново от годините, в които бях готвач по речните кораби на Дунава.

Предполагам сте опитвали пастърма – овча или козя. Е, сигурно Ви е харесала, особено ако е била обилно полята с хубаво българско вино.
Аз пък съм опитвал друга пастърма, за която искам да Ви разкажа сега. В предишната историйка говорих за времето, когато работех като готвач „по корабите“. Ще продължа в същия дух и тук.
Пътувахме тежък рейс (плаване) в посока пристанище Рени (виж предишната историйка). Беше края на лятото и Дунава беше в най-ниското си ниво от началото на годината. Това означава, че е доста плитко и колкото и румънците да дълбаеха денонощно Делтата и каналите, беше доста трудно за корабоплаване. На едно място на „Борча канал“ дори ни изкараха всички на палубата, независимо кой с какво се занимаваше и с лотове (прът за измерване на дълбочината) през два-три метра един от друг проверяхме колко е дълбоко и давахме сигнал на мостика, на който бяха капитаните и се стараеха да не заседнем някъде. Беше голямо шоу, но доста тревожно и напрегнато.
Както и да е, минахме някак си каналите (българските капитани бяха едни от най-добрите по Дунава) и уморени акостирахме в Рени.

Там ни чакаше нова изненада – руснаците не бяха докарали въглища и трябваше да останем седмица да ги чакаме. По това време товарехме въглища от СССР за нашите ТЕЦ-ове (за да стане по-ясно, ще уточня, че работех на кораби, които чрез товарни шлепове превозваха различни стоки).

Започнахме да обикаляме град Рени (не че е кой знае колко голям) и да се чудим какво да правим.

Аз естествено си имах занимание – храната трябваше да се приготвя ежедневно, независимо къде се намираше кораба. Винаги имаше дежурни по кораб, пък и в Рени нямаше кой знае какви възможности за хапване и моряците редовно идваха до кораба.

Един ден ходихме на пазар, заедно с моряците, и гледаме едно множество се събрало около един камион платформа, с натоварен на него огромен тъмно-червен блок, нещо като скала… Доближаваме и гледаме продават някакво странно месо на много ниска цена (50 копейки/кг). Отгоре имаше двама трима с моторни резачки, режеха това чудо на парчета. Големи парчета, червено месо, без жили, без сланина, без кости. Викаме си – това е пак някаква руска измишльотина. Питаме и те ни отговарят – това е китово месо, прясно, докарали го от някакъв траулер (риболовен кораб), дошъл за ремонт. Лелееее…чудесии разни.

Нашите хора веднага спазариха известно количество и ми викат: „Майсторче, давай сандъка и да го товарим на кораба“. Имаше един дървен сандък на кораба, облицован от вътрешната страна с ламарина за пренасяне на месо. Дадох им сандъка и около двадесет килограма китово месо се озова на кораба.

Натопиха го в оцет и го оставиха така едно денонощие (тогава тези неща бях страшно евтини там).

Познайте какво направиха след това?

Нарязаха го на парчета, дълги и плоски, оваляха го в подправки (чубрици, чер пипер, червен пипер…тия подправки там се продавах на чували), сложиха го между едни талпи (имаше доста такива на кораба) и го оставиха да се пресова.

Пастърмата, която стана след седмица от това месо беше абсолютен връх във всичко подобно, което съм опитвал досега. Такава вкусотия не съм виждал и до сега, а едва ли ще опитам скоро.

Понякога и в кулинарията стават чудеса, а пък в кулинарните приключения те са ежедневие! Наслаждавайте се на живота!

Енчо Енчев