Начало | Общество | Култура | ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА КОМПЕТЕНТНОСТНИЯ ПОДХОД

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА КОМПЕТЕНТНОСТНИЯ ПОДХОД

светлозар вацов 2В работните документи на Европейската комисия за гарантиране на качествено и модерно образование, нужно за XXI век, се посочва, че тъй като глобализацията продължава да изправя Европейския съюз пред нови предизвикателства, всеки негов гражданин се нуждае от широк набор от компетентности за да може да се приспособява гъвкаво към бързо променящия се и по-сложен свят, в който творчеството, способността да се мисли разностранно, комплексните умения и приспособимостта вече са по-ценени от простия обем от знания. Стремежът към адекватност със съвременните реалности предполага преход на образованието от квалификационния подход към компетентностен. Този преход се проявява в това, че засилването на познавателното и информационното начало в професионалния, обществения и личния живот на човека се разминава с традиционното разбиране за професионална квалификация. Много по-приемливо става понятието компетентност, включващо в себе си системно организирани интелектуални, комуникативни, рефлексиращи, самоорганизационни и морални норми, позволяващи успешно да се организира дейността на човека в широк социален, икономически и културен смисъл. Главната задача на образованието става подготовката на компетентни специалисти, т.е. на хора със знания за различните страни на живота, с навици за творческо боравене с интелектуалния и професионалния инструментариум, със способности за взаимодействие с други хора в различни ситуации с цел постигане на конструктивно взаимодействие с тях.

В еволюционното развитие на компетентностния подход и на свързаните с него понятия „компетентност” и компетенция” могат да се разграничат четири основни етапа.

По време на първия етап (1960 – 1970) компетентностният подход намира широко приложение главно в теорията на езика и в други области на езикознанието, а също и чуждоезиковото обучение. Лингвистът Н. Чомски формулира понятието „компетенция” като знание за езика от говорещия и слушащия, но не и като реална употреба на езика, която да отразява непосредствено самата компетенция. Р. Уайт обогатява съдържателно понятието „компетенция” с личностен оттенък – мотивационна съставка. Д. Хаймс изследва различни езикови компетенции и въвежда понятието „комуникативна компетентност”. Започва разграничаване на двете понятия – „компетентност” и „компетенция”.

Вторият етап (1970 – 1990) се свързва със системното и целенасочено използване на двойката понятия „компетентност”-„компетенция”, обогатена и доразвита като „социална компетентност-компетенция”. Дадена е вече разгърната интерпретация на компетентността (Дж. Равен, 1984) като понятие, съставено от голям брой компоненти, много от които са независими един от друг и могат да се заместват взаимно, като съставки на ефективно поведение, както и на видовете компетентности. Въвежда се и понятието компетентност за общуване. Този етап е свързан с разширеното приложение на компетентностния подход, като се обхващат редица нови области: образователна политика и практика, социологически, психологически и педагогически теории и практики.

През третия етап (1990-2000) понятието „компетентност” продължава да се обогатява и диференцира на различни видове. Така то разширява обхвата си, но не винаги се разграничава от понятието „компетенция”. Наред с изследователските разработки върху компетентностния подход започват да дават препоръки и различни международни организации, свързани с образователната политика:
– материалите на ЮНЕСКО за четирите глобални образователни компетентности – да се научим да познаваме, да правим, да живеем, да живеем съвместно (Ж.Делор);
– материалите от симпозиума в Берн (1996) по програмата на Съвета на Европа за ключовите компетенции при реформата на образованието;
– Лисабонската стратегия, Болонската програма и други материали за модернизация на образованието.

Постепенно в научната общност и сред международната общественост компетентностният подх од се утвърждава като неразделна част от новата образователна парадигма, заедно с двойката понятия „компетентност”-„компетенция”, които все още не са достатъчно диференцирани.
Съвременният, четвърти етап (2001 и до днес) очертава по-ясно контурите на понятийно-терминологичния апарат на компетентностния подход. Разширяват се възможностите за неговото приложение в образователната практика на все повече страни, като продължават изследвания и дискусии върху определянето и оценяването на ключовите компетентности и на други технологични аспекти на компетентностното образование. Във все повече области на обществената практика проникват концептуалните понятия и идеи за глобализация и хуманизация на световното образователно пространство чрез непрекъснато и компетентностно ориентирано образование.

Така представената хронология и кратката съдържателна характеристика на отделните етапи описват дългия и сложен процес на промяна в научното и конкретно в педагогическото мислене при утвърждаването на новите идеи, понятия и подходи не само в науката и образованието, но също в световната икономика и политика. Възприетият компетентностен подход като основополагащ за нова образователна парадигма се разгръща постепенно в цялата обществена практика като тенденция за развитие на съвременния човек чрез непрекъснатото, компетентностно- ориентирано образование за всеки и за всички в глобализиращия се свят.

Тенденцията към компетентностно ориентирано образование е вече не само европейска, но и световна. Към Лисабонската стратегия за неговото внедряване и развитие в страните от Европейския съюз се присъединяват и други страни. Световният форум по образование призовава всички държави да подпишат Болонската декларация, насочваща към компетентностния подход при разработване на проекти за държавни образователни стандарти. Генералната асамблея на ООН обяви чрез ЮНЕСКО новото десетилетие 2005-2014 за декада „Образование за устойчиво развитие”, разглеждано като „процес и резултат на прогнозиране и формиране на човешки качества – знания, умения, навици, отношение, стил на дейността на хората и съобществата, черти на личността, компетентности, осигуряващи постоянно повишаване качеството на живот” (Ялалов 2007: 4).

Тези факти показват, че компетентностният подход се възприема, разработва и усъвършенства от международната научна общност като перспективен път за повишаване на качеството на образованието и на живота на съвременния човек. Използването на компетентностния подход при организиране и провеждане на обучението поставя някои въпроси от теоретичен и общометодологичен характер:
1. От какво е продиктувана необходимостта за използване на компетентностния подход?
Понятието ключови компетенции (“key competencies”) е въведено в практиката в края на 90-те години на миналия век от Международната организация на труда (Winch C., 2000). На Форума на ЮНЕСКО през 1996 г. са разгледани осем ключови компетенции за учене през целия живот:
– способност за комуникация на майчин език;
– способност за комуникация на чужд език;
– математически способности и основни познания в областта на природните науки и технологиите;
– дигитална компетентност (използване на информационни и комуникационни технологии);
– умения за учене;
– социални и граждански компетентности;
– инициативност и предприемачески умения;
– компетентности в областта на културата и на творческите изяви.

Новата образователна парадигма отразява изискванията на едно ново общество, изградено около организацията, стимулирано от информацията, основаващо се на изричното приемане на демократичните ценности и на правата на човека. Днес всеки в обществото на услугите следва да има по-различни социални компетенции, следва да бъде участник, да конструира собственото си лично и професионално поведение, както и да бъде творческа част от организация. За пръв път обществото има необходимост от нарастващ брой социално и технологично образовани индивиди, а не от тясно специализирани, социално неграмотни личности.
2. Как се съпоставя компетентностния подход с традиционната организация на процеса на обучение, ориентиран към придобиване на знания, умения и навици?
Понятието компетентност формално е основополагащо и за българската образователна политика. То навлиза в българския образователен дискурс през 2000 г., когато Държавните образователни изисквания в културно-образователната област български език и литература (ДОИ за УС в КОО БЕЛ) заявяват „постигането на определено равнище на .компетентност“ като основна цел на образованието. Учебните програми и учебно изпитните програми се конструират чрез концепта компетентност и така утвърждават неговата централна позиция в българската образователна политика. Образователната практика обаче остава неизменна. Вписването на отделни компетентности в ДОИ за УС и УП само по себе си не е достатъчно условие за инициирането на компетентностнобазирани образователни практики. Друга характерна особеност на българската образователна политика е строгото дисциплинарно разделение на компетентностите и пълното пренебрегване на ключовите компетентности. Така проектираната образователна политика е в резонанс с модела на модерното образование, според който знанията са еднозначни, тясно специализирани, конкретни и обективни, знания за овладяване на научните основи на единното дисциплинарно знание. Тя обаче влиза в противоречие с пост-модерното мислене, което отрича дисциплинарните разделения, тясното специализиране, втвърдените знания и умения. Пост-модерната образователна политика насърчава развитието на спектър от ключови компетентности и дава приоритет на умението за учене през целия живот – умението да учим, да забравяме вече нерелевантните знания и наново да учим, да се адаптираме успешно към изискванията на новото време и да откриваме множество интердисциплинарни решения за преодоляване на неочаквани, неструктурирани казуси и проблемни ситуации.

Отговорът на образователната система е развитие на общото образование, където могат да бъдат изградени тези общи компетенции. То трябва да дава възможност за изграждане на технологична основа, която да позволява на учениците да разбират техническата култура на обществото. Учебното съдържание подлежи на вече изследвани закономерности, а решението, към което се ориентират европейските страни, е за програмен минимум, позволяващ овладяване на базисни умения, като проблемът е как да се определи кои базисни умения имат значение за положителното развитие на младите хора в крайно сложните съвременни общества. Тенденцията днес е да се разширява обхватът на базисните умения извън тези, доскоро считани за елементарни и необходими – нови форми на комуникация, умения за справяне в бъдеще с обема на знанията, умения за адаптация, умения за учене за цял живот.

Усилията трябва да се насочат в няколко предметни области:
1) изучаването на чужди езици като шанс за оцеляване в съвременния свят;
2) изучаването на родния език и подчертаване ценността на културното богатство на многоезичните страни;
3) усвояването на предмети, свързани с новите технологии за събиране, с търсене и преработване на информация;
4) възпитаването на комуникативни умения;
5) създаването на социална и емоционална компетентност.

В заключението на доклада на международната комисия по образованието към ЮНЕСКО “Образованието – скритото съкровище” е посочено, че “образованието трябва да предава ефикасно и в големи количества една постоянно нарастваща и еволюираща маса от знания и ноу-хау, подходящи за нуждите на “цивилизацията на знанието” и за изграждане на основните умения, необходими за бъдещето.”(Делор Ж., 1997).

Една от основните цели на Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка е “ориентиране на училищното образование към провокиране на мисленето и самостоятелността, към формиране на практически умения и към развитие на личността “(Национална програма…). В тази нова образователна стратегия може да отбележим преплитането на традиционни образователни цели, като овладяване на нови знания, с развитие на политика срещу социално изключване, усвояването на езици като практическо умение и целите за равностойност на образованието в икономическата област. Самото поставяне на тези толкова различни цели и политики на едно място е типично за новата образователна епоха, в която навлизаме. В този нов свят образованието се структурира около темите за практически умения и действия в живота, а не около традиционните дисциплини.

Под компетентност днес следва да се разбира съвкупността от следните елементи:
а) знания – резултатите от образованието на личността:
– ориентирани към най-важните и ключови проблеми, идеи, понятия и подходи в съответните научни области и дисциплини, като е важно да се отбележи, че учебното съдържание не е академичен еквивалент на науката;
– включват не само готови знания, а и знания за познавателния процес, подходи и методи за изследване и конструиране;
– изискват активно участие на учениците в търсене, намиране и преработка на информация от различни източници и с различни средства;
– те са личностно значими, социално ориентирани, научни и предлагат научни решения и глобални перспективи;
б) навици – резултатите от опита от работата и обучението:
– интелектуални – разпознаване, посочване, изброяване, определяне на източника, класифициране, групиране; описание на обекти, процеси, явления, институции, цели, средства, резултати, качества; обяснение на причини за събития, смисъл на идеи, основания за действия или позиции; оценяване или демонстриране на позиция: да се разпознават и използват критерии за оценка на основания на една позиция, цел и средства за постигането и ефекти и резултати от нея; да се формулират аргументи”за” и”против” една възможна позиция;
– практически- ефективно използване на знанията при решаване на конкретни практически задачи; конструктивно участие в дискусии и в различни форми на групова работа; използване на различни стратегии за решаване на проблеми; самооценка, самоконтрол и планиране на личностното развитие; комуникативни умения;ефективно участие в социалните процеси и взаимодействия
в) отношения- ценностни ориентации и нагласи:
– толерантност- отвореност и уважение към различните позиции и идеи;
– лична отговорност и уважение към основните свободи и права на човека;
– естетическа, нравствена и здравна култура;
– готовност и стремеж към учене през целия живот;
– способи на общуване – умението да се комуникира с хора и да се работи в група.
3. Какви изменения в организационно-образователния процес е необходимо да се направят, за да се подпомогне формирането на компетентности в обучаемите?
Обръщането на фокуса от обучението към ученето означава, че е важно не какво учителите трябва да знаят и какви предметни области да обхванат, а какви умения следва да усвоят учениците. Така новата парадигма преобръща идеята и за целите на образованието, и за характера на конструиране на необходимото знание. Тя е ориентирана не около намеренията на учителя, а върху резултатите, които ученикът следва да постигне.

Новата парадигма изисква училището да се превърне в учеща се организация – където учителят постоянно се учи, като определя начините за достигане на стандартите, начините за диалог с ученика, начините на взаимодействие с колегите за улесняване развитието на ученика. Ученикът трябва да се намира в действителна ситуация на цялостно учене – в която той да е включен емоционално, интелектуално и в която да развива цялата си личност и интелигентност, а не отделни компоненти.
Училището следва да се превърне в истинска общност на учещи се, в която ръководители, учители и ученици се учат как да вършат по-добре и по-добре своята работа заедно, за да може всеки да напредва оптимално.

Ръководителите да са партньори, които премахват пречките по пътя на успеха на учениците, а учителят в този модел всеки път да осъществява пътешествие с ученика, в което да откриват знанието. Училището трябва да е ориентирано не към цели, а към процеса за постигане на тези цели. Обучението да е изградено така, че да се задават по-добри и по-добри въпроси, които да са последвани от изследване на ученика в някои от областите, пораждащи тези въпроси. Учителите да са експерти в областта си, но и да бъдат в ролята на учещи се в тези нови отворени взаимодействия. Крайната цел на училището трябва да е учениците постоянно да подобряват и да разширяват своите интереси, да подобряват своите способности и да развиват характера си, да стават по-добри и по-добри всеки ден и да помагат на другите да правят същото.

Използването на компетентностния подход в образованието представлява по същество привеждането му в съответствие с новите условия и перспективи, проявление на стратегическата му ориентация към самообновяване. Именно тя тласка личността към овладяване на умения да работи в новите форми на социален живот, стремейки се да се научи да живее и работи заедно с другите в условията на глобализация и многокултурност, ефективно да се справя със своите динамично развиващи се професионални и житейски проблеми.

Автор: Доц. д-р. Вацов

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...