Начало | Общество | Култура | Денят на Будителите

Денят на Будителите

Денят на будителите

Денят на будителите

В българския календар Денят на будителите е особен празник. На него не се отбелязват исторически, политически, религиозни или културни подвизи. На този ден никой не прави заря и тържествена проверка. Властта не коленичи тържествено пред никого. Празник без повод, само с причина.

Патронът на будителите е св. Иван Рилски. Началото на празника е през двайсетте години на миналия век. В най-трудните следвоенни времена, времето след националните катастрофи, времето на съборената национална вяра, на орязаната българска география, на драматичния импортен разлом в националната идеология.

Празникът Ден на будителите възниква в отговор на потребността от целебен мехлем за следвоенните рани. С краха на общобългарската идея българският дух също е тежко ранен и разпадането на системата от национални ценности и идеали става реална заплаха. С грижа за всичко това на 13 декември 1922 година Народното събрание приема допълнение към Закона за празниците, съгласно което „Първи ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи“.

В мотивите на законодателния акт личи странна загриженост – за развалата сред тогавашната младеж. Младите хора били увлечени по „всекидневното, забавителното и лекото в живота“, уличени са във „волност, безгрижие и лекомислие“ и въвеждането на празника има за задача да помогне за връщането им в добрия път.

Особено ми е усещането, като си помисля по времето на тогавашния вносител министър Омарчевски какви фигури са се очертавали по българския обществено-политически и културен хоризонт. Но времето е видимо само назад. За бъдещето народите са късогледи. И затова всички имат Будители, независимо как ги наричат.

Имаме будители и ние. И някога, и сега, сред нас. Потомците ще ги разпознаят по-добре в някой друг век. Защото никое време не е доволно от себе си. Не знам дали Стоян Омарчевски си е давал сметка, че в кризисното време на неговите страхове Йордан Йовков пише своите „Старопланински легенди“, че рисува своите български мадони бъдещият световен художник Владимир Димитров-Майстора, че пише своите най-силни музикални композиции Панчо Владигеров, че в кохортата на българските учени влизат бъдещи национални и европейски светила, че Васил Златарски тогава пише най-значимите си изследвания върху българската история. Ако си беше давал сметка за всичко това, той щеше да бъде по-умерен в страховете си.

Будителите съществуват, за да се избегне летаргията. Народите проспиват обикновено настоящето. Миналото не може да бъде проспано. Но може да бъде забравено. Опасността това да се случи е винаги много жива. Днес са притиснати в ъгъла най-важните форми на паметта – родовата, националната, културната. Явно възраждането нито трябва да свършва, нито да започва. То трябва постоянно да бъде.

Осъзнатата задача на будителите е да държат жива паметта. И тогавашната, и сегашната. Светият отец Паисий написва книгата на живота си не като самоцелен научен труд, а за да огласи забуленото с праха на вековете историческо знание. В „Житие“-то си Софроний Врачански не търси историческо или писателско бъдеще за себе си. Не за себе си издава първия буквар Петър Берон. За себе си ли съставя „Показалеца“ Раковски? Нито когато ще спечели, нито когато ще изгуби, Левски мисли за себе си. Не с мисъл за себе си Христо Ботев се качва на борда на „Радецки“ за последното си пътуване.

Всичките ни възрожденци са учители по памет. Не бяха ли учители даскал Бачо Киро Петров, Петко Славейков?! Не загина ли като учител легионерът на Раковски, перущенският апостол даскал Петър Бонев? Не бяха ли учители по памет църковниците ни, читалищниците ни? Не възпитаваха ли те народа в жажда за бъдеще именно чрез личните си въстания срещу забравата? Най-силна, най-здрава, най-чиста е онази свобода, чиито корени са в паметта.

Днес Паметта все още има формата на библиотека. И там са само онези, които не са калкулирали себе си, докато мислят за другите. Слаби сме, за да бъдем като тях. Но трябва да поискаме!

Редом със забравата, безогледно е днес нашествието и на телесността. От всички екрани, билбордове, постери и витрини ни гледа триумфиращото човешко тяло. Бляскаво, красиво. И празно.

Духът не е вече популярна цел нито на индивидуалното, нито на народностното живеене. Вазов искаше дори от говедарчето да чете, а днес ние едва свъртаме по няколко студенти из читалните.

Живеенето в духа сякаш се превръща в старомодна привилегия на островитяни.

Хладилникът удържа непоправима победа над библиотеката. Кой следи днес растежа на брутния духовен продукт? Кой полага системни усилия за укрепването на националната ни духовна сграда, единствената, която може да устои на идващите времена?

Нека само за миг чуем Паисий: „Чети историята и като познаеш от нея суетата на този свят, научи се да го презираш“. Каква колосалната смислова енергия стои заключена в това изречение! И по негово време, и сега целта на пребиваването ни в този свят е духът. Затова всичките ни просветители, всичките ни будители държат ръцете си прострени назидателно именно натам, към духа. Когато от народа е останало само тялото, оковите му винаги гърмят глухо и страшно.

Една от най-тежките за влачене вериги е посредствеността. Ето защо будителите, редом с живота си, са ни оставили и яркия си индивидуален и неповторим човешки профил. Този техен профил е явен във филогенетичната ни памет. Пред него се спираме на този празник.

Вземам случайно отец Матей Преображенски, изшетал земите от Йерусалим до Русия, целия български свят. Ученик по терзийство, послушник, монах, манастир след манастир, град след град, разносвач на книги, участник в легията на Раковски, сподвижник на Левски и Ангел Кънчев, организатор на тайните частни комитети из Северна и Южна България. Умрял в родното си село на десет километра от Търново и на четиридесет и седем години от раждането си. Приключенец? Авантюрист? Може.

Но задължително Будител!

Знаем по нещо за Раковски, Левски и Ботев. Ами Бозвелията, ами Викентий Зографски, Пандели Кисимов, Христо Иванов Книговезеца, Йордан Хаджиконстантинов – Джинот. И колко още! Ами тия от по-задните многолюдни редици? Поразгърнем някоя и друга страница и срещу собственото ни невежество блясват профилите им – категорични, неповторими.

Отрицание на всякаква посредственост.

Посредствен ли е бил грубоватият Йосиф Соколски, извървял пътя от хайдутин до митрополит, приет във Ватикана от папа Пий IX? Какъв е Хаджи Викентий Зографски, недодялан и непохватен в обноските си? Кожарски занаятчия в Беляковец, заможен търговец в Бесарабия и Одеса, поклонник на Божи гроб, монах, закупил си частна килия във Ватопедския манастир на Света Гора Атонска. Мисионер в Русия. След многогодишно канцеларско очакване в Петербург той отчаяно скача пред императорската каляска, за да получи възможност да изложи българската си кауза. Двайсетгодишна битка в полза на Зографския ни манастир, завършила с пълна победа. Един от първите радетели за самостоятелна българска църква. Преди Неофит Бозвели, преди Иларион Макариополски, неговия ученик и духовен син. Посредствен ли е в своята ненодяланост? Не, не е.

Всички будители са били и книжовници, разнасяли са религиозна, историческа и политическа просвета в робския сумрак. Знанието, знанието е истинският нож в сърцето на робията. Знаещият е борец и срещу забравата, и срещу посредствеността. Знаещият е будител по природа, защото обича отечеството си информирано, подготвено, аргументирано.

В края на всяко будителство задължително стои родолюбието. От него са опалени всички, които днес честваме. Родолюбието е по-старо от значките, тениските и знамената. Отечеството се носи в душата. Родолюбието въобще не изисква да крещиш името на България по площади или по стадиони.

Достатъчно е да си говориш със своята България наум и в този разговор кротко да я наричаш: Родино. А когато тя поиска, да се отзовеш. Да направиш нещо малко за нея. Например да останеш. И тя ще бъде щастлива.

Честит празник на всички!

*Публикацията е от „Портал Култура“. Словото е произнесено в аулата на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ по повод Деня на будителите 1 ноември.

Професор Иван Станков преподава българска литература във Великотърновския университет. Преводач от румънски език. Автор е на книгите: „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992), „Йовковото творчество“ (1995, 1999), „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996), „На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001), „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010), „Фигури на отвъдността в българската литература на двайсети век“ (2012), „Спомени за вода“ (2014).

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...