Начало | Шаржове | Авторски шаржове | Музикалната кутия

Музикалната кутия

антикварен магазин

Нощта настъпи грациозно и украси цялото небе със звезди. Сложи ореол около луната, която да се усмихва отвисоко. Уви си шал от летен вятър, с който да охлади земята, попила жарта от парещото слънце. Приспа птиците в гнездата им и помилва със спокойната си ласка всички дървета. С въздушна целувка изпрати тишината, да се разхожда из улиците на града.

Той крачеше бавно по тротоара, свел поглед надолу, сякаш да брои стъпките си. Беше уморен. Работният му ден тъкмо приключи и усещаше с цялото си тяло нуждата от почивка. Казваше се Борис. Беше четиридесет годишен мъж с куфар от грижи, който винаги носеше със себе си.

Имаше черна коса, в която проблясваха сребърни косъмчета. Лицето му бе изпито и очертаващо гарвановия му нос. Устните бяха тънки, свити и почти незабележими. А очите… в тях сякаш имаше цяла една друга вселена! Бяха големи, ту сребристи, ту сини.

Променящият им се цвят на различната светлина и дълбочината в погледа му караха всеки, който се огледа в тези очи, да потъне в тях. Но те бяха и тъжни. Понякога тази тъга можеше да те изпие и да те удави в езерото от сълзи. Но Борис нямаше как да прикрие това. Все пак такава бе истината за неговия живот.

Вървейки към вкъщи, тънката сянка пред кокалестото му тяло, изглеждаше като изгубена душа, объркала пътя към отвъдното. В театъра на светлосенки, който нощта разиграваше, неговата някак не се вписваше. Защото не излъчваше красота. Не излъчваше спокойствие. Не излъчваше щастие. Беше тъжна, мрачна и посърнала от всички проблеми, които бяха като тежък камък, влачещ удавника към дъното на морето.

Борис вдигна поглед, за да се огледа, преди да пресече кръстовището. Вече почти нямаше коли по улиците. Лампите осветяваха само сградите и хората, които бяха решили да се разходят в прохладната нощ. Когато пресече на отсрещните тротоар, той се изправи пред витрината на един магазин. Антикварен магазин. Имаше изложени разни стари вещи, някои от които се разпродаваха на безценица, защото колкото и красиви да изглеждаха, нещо в тях бе повредено.

Борис залепи нос на стъклото, оглеждайки в захлас викторианските столове, нощните лампи с позлатена основа, часовниците с майсторски направена дърворезба и порцелановите сервизи, украсени ръчно с красиви рисунки. Но погледът му бе пленен най-много от онази малка кутия, която бе покрита с камъчета и позлатени фигурки.

Приличаше на предмет, дошъл от някоя приказка. Сякаш до вчера тази кутийка се е търкаляла из вещите в някой замък, изпълнен с музиката от балове и красотата на забравените епохи.

В този миг, звънчето от вратата на магазина разнесе тънкото си гласче наоколо. Борис излезе от унеса, в който бе изпаднал, гледайки кутийката, представяйки си приказни места и хора. Продавачът излизаше, държейки ключовете в ръка. Вече трябваше да е затворил отдавна, но имаше работа, заради която остана до късно тази нощ. Той не обърна внимание на Борис, защото гледката на захласнати хора по витрината бе нещо нормално за него. Пъхна ключа в ключалката и се чу щракването отвътре.

– Добър вечер! – чу се гласът на Борис.

– Добър вечер! – обърна се към него продавачът, прибирайки ключовете в джоба си.

– Тук работите, нали?

– Да. Но вече магазинът е затворен.

– Интересувам се от… – посочи той с пръст към витрината – тази кутийка.

Музикалната кутия? О, тя е много красива, но е повредена. Музикалният механизъм в нея не работи. Така че това е музикална кутия без музика – засмя се продавачът.

– Искам да я купя.

– Магазинът е затворен. Елате утре.

Продавачът се обърна и тръгна по пътя към автомобила си, който бе паркиран съвсем наблизо. Борис го последва. Докосна ръката му, с което го накара да спре. Продавачът го изгледа с недоволство.

Не разбираше защо толкова настоява за една повредена музикална кутия. А и видът му не издаваше по нищо интерес към антикварни предмети. Все пак дрехите му бяха опърпани, изцапани и миришеше на пот.

– Моля ви, искам да взема тази музикална кутия. Важно е за мен.

Продавачът въздъхна тежко и без да каже нищо, се върна. Отключи отново магазина и пусна Борис да влезе вътре. Взе повредената музикална кутия от витрината и я отнесе до касата.

– Може ли да я огледам? – попита Борис.

Продавачът кимна и му я подаде. Той я взе в ръцете си и очите му заблестяха така, сякаш държеше цяло съкровище. Кутийката беше още по-красива отколкото изглеждаше на витрината. Камъчетата по нея бяха като истински разноцветни звезди, греещи в небето. Рисунките, които допълваха величието ѝ, бяха като от друг свят, криещи тайни и скрити послания. Беше приказна!

– С този ключ, можете да я отворите – обади се продавачът и му подаде малко позлатено ключе.

Борис го сложи в ключалката и го завъртя. Тогава капакът на кутийката се отвори. От нея излезе сякаш с магия една красива принцеса, потънала в обятията на своя принц. Двамата танцуваха в синхрон, гледайки с любов един към друг. Танцуваха и танцуваха. Но без музика. Нямаше никаква мелодия, която да допълва този красив миг на вълшебство.

– Казах ви, че е повредена. Опитах се да я поправя, но не успях. Механизмът е много стар и не може да бъде подменен – казваше продавачът.

– Ще я взема – отвърна Борис.

– Да я опаковам ли?

– Да, моля. Подарък е за моята принцеса – усмихваше се той, показвайки разкривените си зъби.

Когато кутийката бе опакована в красив пакет, увит с панделка, Борис извади от джоба си портфейла. Плати на продавача с почти всичките пари, които бе спечелил през деня с работата си на чистач. Но въпреки това, излизайки от магазина с антикварния повреден предмет, той продължи по пътя към вкъщи, изпълнен със задоволство, а на лицето му засия усмивка.

Прибра се след няколко минути в колибата с ламаринен покрив в крайния квартал на града. Домът му бе малък, беден, но чист и спретнат. Нямаше много мебели в него, но всичко нужно, с което да приготвя храна, да измие съдовете и да има къде да изпере мръсните дрехи. Цареше тишина в полумрачната постройка, но това не го изненадваше. Все пак беше късно.

Напътстван от сноповете светлина, идващи от улицата, Борис закрачи с тихи стъпки през всекидневната, насочвайки се към едната спалня. Открехна вратата и погледна вътре. Измежду силуетите на предметите в стаята, той видя леглото срещу прозореца. Влезе и се доближи. Бледата светлина галеше лицето на спящата му дъщеря.

Беше деветгодишно момиченце, с буйни абаносови коси и светло като луната лице. То беше потънало в своите приказни сънища, където можеше да пътува между световете, да се среща с фантастични същества и да танцува на мистична музика. Приказките, които бе чело, го караха да мечтае за приключения, за пътешествия и вълшебства.

Борис остави подаръчния пакет с музикалната кутия в него до възглавницата на момиченцето. Погали нежно главичката му и после го целуна по челото.

– Спи спокойно, моя малка принцесо – прошепна той и излезе от стаята.

Утрото настъпи, съпровождано от птичи песни. Слънцето разпростираше своите ласки и даряваше с топлина цялата земя. Градът се пробуждаше и улиците се изпълваха с живот. Пътищата се пълниха с автомобили, а звукът на клаксони се разнасяше навсякъде. Започваше поредният нов ден.

Борис се събуди от звъненето на часовника. Беше точно осем. Все още се чувстваше уморен. Не помнеше кога за последно бе прекарал цял ден в леглото, отдавайки се на почивка и мързелуване. Знаеше само, че беше отдавна. Протегна се лениво, ставайки от леглото с прозявка. Излезе от стаята си и отиде да види дали дъщеря му се е събудила.

Вратата ѝ бе открехната. Чуваше се шум от потупване отвътре. Той се доближи и надникна. Видя малкото момиченце, което сякаш сияеше от щастие. Крачеше насам-натам по пижама в стаята, държейки плюшеното си зайче в ръце. До него бе отворена музикалната кутия, където принцът и принцесата танцуваха своя приказен танц.

Момиченцето си представяше, че е като тях. Представяше си, че е красива принцеса, която е в прегръдките на своя принц. Че балната зала е пълна с хора, които са приковали погледите си в тях. А отвсякъде ехти вълшебна музика, която сякаш самият вятър носи от други светове.

След миг момиченцето забеляза баща си. Доближи се развълнувано до него. Прегърна го много силно. В очите на Борис заблестяха сълзи. Отдавна не бе виждал своята малка принцеса толкова щастлива. Радваше се, че бе успял да накара усмивката да разцъфне на красивото ѝ лице.

– Благодаря, татко – каза момиченцето с езика на знаците, който бе единственият познат за него. – Подаръкът е прекрасен.

– Радвам се, че ти харесва, принцесо – отговори ѝ по същия жестомимичен начин Борис. – Обичам те!

– И аз те обичам, татко – отговори момиченцето и се върна в своята бална зала, за да танцува с плюшеното си зайче. Гледайки музикалната кутия, то си представяше, че тя разнася приказна мелодия наоколо.

Мелодия, която просто не можеше да чуе, но това не пречеше да си мечтае за нея. Беше толкова щастливо. Дори не знаеше, че музикалната кутия е повредена.

Автор: Боян Боев

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...