Начало | Политика | От народа с любов | Политика, масова култура и индивидуално съзнание

Политика, масова култура и индивидуално съзнание

dimitar_dachev_20_years2

Най-големите изследователи на българската национална душа и съзнание като Иван Хаджийски, Димитър Маринов, Владимир Свинтила, Гео Милев, използват народопсихологията като метод, за да отговорят на въпроса, що е туй нещо, българин. От тях знаем, научно обосновано и философски, че българинът от старо време обича сдруженията. Родовата и селската община, военното опълчение, ханската орда, задругата, еснафът и манифактурата, колективизацията в ново време. Примерите за пробудено национално съзнание и напълно осъзнати обществени личности са изключения. Когато такива се раждат, народът ги запомня, още повече, че тези личности умират винаги като мъченици, в името на смела духовна и обществена кауза. Това са просветени умове, непринадлежащи на себе си. Техният живот е цялото, общността, Църквата, България, на които са отдадени, телом и духом.

Обществена и духовна безпътица

В тежки дни на обществена и духовна безпътица, не народът, а личностите са тези, които чертаят неотъпканите пътища на промяната. Ярките, осъзнатите личности, ненавиждани от властта и малодушието. Народът не може и не създава ценности. Народът само поддържа една вкоренена от етиката и традициите нравствена система. Осъзнатата, ерудирана и духовно просветена личност създава ценности. Народът може да ги възприеме или не. Това е съзряване, пробуждане. България, която се ражда през Средновековието, почти не познава подобни личности. Изключения са имената на владетелите, които проявяват сила и мъдрост. Но идва, има епоха, наречена от предците ни, Възраждане. Епоха, в която ценностите се преосмислят, създават се нови духовни стойности, категории като лична свобода и неприкосновеност, като култура, изразена в писмена традиция, християнство и изкуство. Време на всеобщ кипеж към по-съвършеното, възвишеното, истинското.

Примерите сами се натрапват. България преди два века. България сега. Плеядата осъзнати личности на Възраждането. И Нова България, посткомунистическа и демократична, България, оставена сама на себе си, България без личности, без мъченици.

Отказът от творческо усилие, от саможертва, от блясък, не можеше да не се изроди в имитация. Имитация на любов, на култура, на лидерство, на държавност. Това, което днес се нарича обществен живот, е просто едно копие на създаденото от предците. Грозна и отблъсваща имитация, защото институциите, лидерите, целият обществен живот, е без съдържание, без дух, без перспективи. Това, което изградиха посткомунистическите партийни лидери, неокомунистически функционери, е една гротеска на държава. Държава на масовото съзнание, на консумиращия индивид, гладен за зрелища, а не за идеи. След падането на комунизма, посткомунистическата номенклатура само обърна боята, смени идеологическия курс, реториката бе заменена с тази за европейската идентичност и демократични отношения. Толкова. Остана имитацията. Грозната картина на едно безперспективно обществено битие, което властта хвърли в лапите на икономически по-силните компании. Важното е да се консумира утвърдени продукти и стандарти. Не да се създават оригинални решения. Компаниите и фирмите произвеждат продукти за масова консумация, технологиите изкушават с нововъведения и лъскави играчки. Обществото бе приучено да работи повече, за да има пари за консумация на стоки. Пазарът и потреблението – това е новата световна философия. Всичко е ориентирано към парите и техните икономически еквиваленти.

Бива ли нашите управници да странят от световните процеси?!

В тази нова след падането на комунизма обстановка най-бързо реагираха довчерашните комунисти и служители на бившата ДС. Най-големите комунисти станаха най-върлите отрицатели на комунизма. Докато  държаха речи в Народното събрание, собствеността мина в „правилните ръце“, държавните пари, сметени и събрани, чрез фалирали банки – също. Парите от европейските фондове се усвояват от същата посткомунистическа номенклатура, децата и роднините на бившите партийни величия, комсомолците и служителите на ДС. Народът се храни с обещания, с надежди и страхове, със скандали. Политиката се върти около това, кой и как да разпределя парите. Нищо ново под слънцето.

Ново има. Това е отрицанието.

Отрекохме комунизма, но не и неговите колективни форми на живот. Старите връзки между сътрудниците на ДС са живи и работят. За притежателите им, разбира се, не за държавата. Държавата е една имитация, тя е абстракция, докато връзките и контактите са всичко. Тогава?! „Какво значи тук, някаква си личност?!“ Това е мотото на българската уродлива система. Всичко трябва да бъде подчинено на колективната система. На Партията – Майка, на управляващата в момента партия, без значение коя. Партиите имат един произход след 1989 г. В посткомунистическа България остана да живее малкият човек, масовият човек. Обгрижван от партията-майка, от социалната и избирателната система, от образованието, или по-скоро от неговата липса. Осъзнатата личност отсъства в България. има ерудирани личности и българска интелигенция, скрити зад университетски стени и сигурни заплати. Растящият брой на телевизиите показва едно и също – колективния живот на българина, колективното оцеляване, водено от една арогантна управляваща каста (орда). Масови желания за притежание, масови усещания и още по-масови зрелища (с колективно участие на българи и цигани, например и пр.), масови извращения, масова корупция, повсеместна неграмотност и идиотизъм. Това е посткомунистическа България – една държава на масата, която се зове българи. Маса, обслужвана от една масова култура, образование и здравеопазване, в които основно средство за постигане на някакъв желан, качествен резултат, е рушветът. другото е имитация, раздаване на заплати, предписания и бумащина. Бюрократизъм. България на бюро. Новата мода е работата на бюро. това показва повишен социален статус, изразен в четирицифрена заплата. Масови суеверия. Масови побоища и катастрофи на пътя. Масово незачитане на закона. Чалга и други масови клубове за прекарване на свободното време. Задружна и колективна почивка на море или планина.

Колективизация – това е живот в несъзнаваното, неосъзнатото.

Потребностите в един масов, колективен живот са много опростени. Консумираш готовите продукти, нищо не създаваш, не мислиш – за това има политика и политически субекти. Масата само консумира готовите продукти и технологии, които й подхвърлят чрез рекламата. Масата се идентифицира с колективните форми на живот, с националните символи – име, история, традиции. Изкуството и културата, създадени от широки, индивидуални умове и осъзнати личности, са неразбираеми за масовото съзнание. Масовото съзнание не се схваща рефлексивно, а праволинейно, честолюбиво. Затова има нужда и се храни от митове. От клюки, скандали и зрелища. Масата се управлява с митове. Като митът за изграждането на светлото бъдеще, например. Като Царят-спасител на народа, например. Днес на мода е нов мит, митът за лидера с твърда ръка, блюстител на закона, националистът, произлязъл от старата система, често с ДС досие, но днес, минал през катарзиса на властта и колективната система на безотговорност, се представя в нова роля – като гонител на комунисти и корумпирани.

Въпросът беше за просветените личности – търсете ги в манастири или библиотеки. Събудената, напълно осъзната личност е самотник в това съвремие на колективни форми на живот. Тя има собствен път и гласът й не се чува сред масовия шум. 21 век е цивилизация на бърборенето. На приказването. На масовите психози и неврози.

Всички политически системи се борят и отричат ролята на личността. Личността, без комплекси, без заблуди, без опори в народа като двигател и носител на ценности. Личността е разпъвана, низвергната, компрометирана, задушавана физически. Осъзнатата личност е творец, тя няма нищо общо с хорските суеверия, надежди и страхове. Тя е напълно пробудена и развита, образована и изтънчена, и всичките й дейности са насочени към събуждането на дремещите творчески сили. Осъзната личност е демиург. Тя се изгражда в най-сурова битка със себе си и с комплексите на обществото, с които влиза в битка. Днешната профанизация на политиката и общественият живот нямат нужда от личности. Властта не се интересува от идеи. Самотният път на авторитет и държавник влиза в противоречие с колективното вземане на решения. До следващата криза, която предстои. Която ще размести всички пластове. Кризата на колективната система и колективната глупост. Кризата на изчерпаното доверие.

Автор: д-р Венелин Бараков, историк
Четвърта власт

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...