Начало | Шаржове | Авторски шаржове | Вътрешен глас – що е то?

Вътрешен глас – що е то?

избор

В книгата си „Илюзии“ Ричард Бах казва: „В мига, в който нещо се изясни в мисълта ти, то се спуска към теб като огромен камион.“

Когато някое от децата ми вдигне висока температура, като загрижена и притеснителна майка започвам да се суетя, тревожа, мисля как да се справя. Хем искам да помогна на детето си по най-добрия начин, хем да запазя самообладание и спокойствие.

Започвам да водя диалог с Бог – да ми помогне, да помогне на детето ми да оздравее бързо. Да не страда, да не се мъчи. Притихнала и смирена, чувам с всичките си сетива как Бог ми отвръща – че всичко ще бъде наред. Само малко търпение и вяра.

Цялата ми същност е впрегната в ситуацията. Душата ми знае какво да направи – да остане спокойна и да излива по много от безусловната ми майчина любов, за да сгрее и излекува детенцето ми. Вътрешният ми глас ми дава съвсем ясни напътствия как да се справя.

Понякога вътрешният глас се появява, без да съм го молила. Когато аха да мина с автомобила си на жълта светлина на светофара, той изскача и ми шепти: – Пак се изкушаваш да продължиш! Знаеш, че жълтото е само миг, не можеш да го уловиш, влизаш в капана на забраненото… И точно тогава ще се появи от нищото някой съвестен полицай и ще ме глоби за преминаване на непозволена светлина на светофара.

Най-често вътрешният ми глас идва с напътствия. От страх, предпазливост, колебания, невинаги се впускам стремглаво към действие, не винаги скачам на секундата. Изчаквам да го чуя. Викам го, търся го. Жадувам го. Умолявам го. Не мога без него.

Нерядко сключваме сделка. Ако ти така…, то аз… така. И двамата оставаме доволни. Няма разочаровани. Играем по правилата. Много по-спокойно ми е. Поемам отговорност, защото знам, че ще има равновесие. Няма: ти – повече, аз – по-малко. Има баланс.

Вътрешният глас е умен, но и хитър. Проявява се под всякаква форма. Научих се да разгадавам формата му. Понякога е нежна милувка и ми става едно приятно топло. Друг път е леко плясване. Спирам, след като съм разляла чашата с вода или съм счупила някоя чиния и му казвам: – Какво? Не съм те викала! Какво искаш!

След това притихвам и се снишавам. Благодаря на ситуацията и се спирам, за да се огледам, за да почина. За да го чуя какво иска да ми каже.

Любимата ми игра с вътрешния ми глас е да го търся в книгите. Чета и в момента, в който нещо ме човърка, неспокойната ми душа иска решение, отговор, се вторачвам в някое изречение или цял абзац. И виждам отговора – пред очите ми е. Усмихвам се, защото ми се подава; хващам се, че се нервирам, че е пред очите ми, а не съм го видяла. Ех!

Нерядко викам вътрешния си глас, а после го загърбвам. Как ли се чувства тогава? Не го мисля, защото съм твърде заета да се суетя и прехласвам. Но той ми прощава. Знам, че винаги мога да разчитам на него. Винаги и по всяко време.

Автор: Светла Трифонова
High View Art

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...