Начало | Политика | Позиция | Ноам Чомски: Раздробява ли се европейската интеграция?

Ноам Чомски: Раздробява ли се европейската интеграция?

Ноам Чомски

В Европа бушуват размирици. Кризата свързана с бежанците заплашва целостта на Европейския проект. Тъй като не са способни да приемат идващите една след друга вълни от хора от Африка и Близкия Изток, много държави-членки започнаха да затварят границите си и да налагат граничен контрол. Но тези хора, които искат да се установят в Европа не са само от Сирия и Ирак, както повечето големи медии ни натрапват. Бежанците идват и от Пакистан, Афганистан и държави от Субсахарска Африка. Броят им е фрапантен и нараства с всеки месец. Междувременно в Европа се зараждат процеси, застрашаващи същината на Европейския съюз и неговата визия за „отворено и демократично“ общество.

На фона на тези предизвикателства, европейски официални лица по всякакъв начин се опитват да се справят с бежанската криза, като предлагат техническа и икономическа подкрепа на държавите-членки, с бледата надежда те да изиграят своята роля и да предотвратят сриването на европейския интеграционен проект. Дали ще успеят или не предстои да разберем. Това, което е отвъд всякакво съмнение, е че тази криза ще се задълбочи на фона на очакваните 4 милиона мигранти, които ще пристигнат в Европа в следващите 2 години.

Изтъкнатият интелектуалец Ноам Чомски разкрива в дълбочина своите размисли за бежанската криза и други проблеми в ЕС, както и за продължаващата ширеща се финансова криза в Гърция.

Г-н Чомски, благодаря Ви, че се съгласихте да проведем това интервю, относно сегашната ситуация в Европа. Бих искал да започна със следния въпрос: защо, според Вас, бежанската криза в Европа се случва тъкмо сега?

Taзи криза се развива от години. Границите в Близкия Изток и Африка бяха взривени. Два удара на Запада имаха драматични последствия. Първият беше този на Великобритания и САЩ, които нападнаха Ирак и нанесоха почти смъртоносен за страната удар. 20 години по-рано Ирак бе разрушен от масивно военно нападение, последвано от буквално геноцидни санкции, наложени пак от същите страни. Като оставим настрана кланетата и унищожаването на страната, жестоката окупация разпали сектантски конфликти, раздиращи целия регион. Тази инвазия остави без дом огромен брой хора, голяма част от които избягаха и в съседни бедни държави, които бяха оставени да се справят някакси с последствията от нашите престъпления.

Една от последиците, произтичаща от тази инвазия е чудовището „Ислямска държава“, която допринесе за ужасяващата сирийска катастрофа. Отново съседните страни приеха потока от бежанци. Само в Турция има 2 милиона бежанци. В същото време тя допринася за съществуването на тези потоци като подкрепя екстремистката групировка Джабхат ан-Нусра, както и други радикални ислямисти и атакува кюрдите, които са основни врагове на ИДИЛ. „Ислямска държава“ също е подкрепяна от турските власти. Бежанският поток не може да бъде задържан само в рамките на този регион.

Вторият удар унищожи Либия, която сега се намира в пълен хаос. Днес страната е сцена на много враждуващи помежду си групи, база на „Ислямска държава“, развъдник на джихадисти и източник на оръжия от Западна Африка към Близкия изток, и така да се каже фуния за потоци бежанци от Африка. Всичко това повдига въпроса и за дългосрочните фактори. В продължение на векове Европа е подлагала на мъчения Африка, или нека се изразя по-меко – експлоатирала Африка, за да извлече собствена изгода.

Картината на реалността е повече от гротескна. Един пример, който е показателен, е Белгия, която в момента се превива под тежестта на бежанската криза. Несметното ѝ богатството от експлоатацията на Конго е постигнато с жестокост, която надминава дори европейските ѝ съседи.

Конго успя да получи независимост през 1960 г. Тя имаше потенциала да се превърне в богата и стабилна страна след като се освободи от лапите на Белгия и да стимулира развитието на Африка. Под ръководството на Патрис Лумумба, една от най – обещаващите личности на Африка, имаше реални перспективи. Той беше на мушката на ЦРУ, но белгийците първи се добраха до него. Трупът му бе нарязан и след това претопен в сярна киселина. От своя страна САЩ и техните съюзници подкрепяха клептомана Мобуту. И до днес източната част на Конго е поле за най-извратените кланета, за което има вина любимата на САЩ Руанда, само и само воюващите групировки да предоставят на мултинационалните компании определени минерали, използвани за телефони и други високотехнологични чудеса. Това е обобщената картина за Африка. А за Европа всичко това се превръща в бежанска вълна.

Тези вълни от хора (очевидно много от които са имигранти, а не просто бежанци, които бягат от региони поразени от войната) проникващи в сърцето на Европа представляват ли един вид „природно бедствие“ или това е изцяло резултат от политиката?

Има наченки на природно бедствие. Ужасната суша в Сирия вероятно е ефектът от глобалното затопляне, което не е точно естествено. Кризата в Дарфур е отчасти резултат от разширяването на пустинята, което накара номадски групи от населението да се преселят в населените места. Ужасяващият глад в Централна Африка днес също се дължи на унищожаването на околната среда по време на Антропоцена  – новата геоложка епоха, в която човешки дейности, главно индустриализацията, унищожават перспективите за оцеляване. И този глад ще продължава, освен ако този процес не бъде обуздан.

Европейските лидери срещат все по-големи проблеми при справянето с бежанската криза, тъй като много страни-членки не желаят да изпълнят своята роля да приемат повече бежанци. Какво говори това за начина на вземане на решения в ЕС и ценностите на много европейски общества?

Управлението на ЕС работи много ефективно, когато стане дума за налагане на строги икономии, които опустошават бедните страни и са в услуга на банките. Но то напълно се издъни по отношение на човешката катастрофа, която е в значителна част резултат на престъпленията на Запада. Тежестта падна върху онези, които имаха желание да направят повече от това да си помръднат пръста, както направиха Швеция и Германия. Много други просто затвориха границите си. Европа се опитва да накара Турция да задържи далеч от границите ѝ жалките отломки, точно по същия начин, по който САЩ оказва натиск на Мексико, за да спре онези, които се опитват да избягат от разрухата и престъпления на САЩ в Централна Америка и да достигнат американската граница. Това се представя като хуманна политика, която намалява „незаконната имиграция“.

Какво означават ценностите на Европа? Трудно е дори да се използва думата „ценности“. САЩ, която може би е най-безопасната страна в света, сега е погълната от дебат дали да се позволи на сирийците да влизат, защото сред тях може да има терористи, които се представят за лекари например. И други крайности, които за съжаление са нормални за САЩ, като това дали да се допускат мюсюлмани изобщо.

А какво ще кажете за аргумента, че за много европейски страни е невъзможно да приемат толкова много мигранти и бежанци?

Германия е направила най-много, приемайки около 1 милион бежанци в държава с население от над 80 милиона души. Сравнете Ливан, бедна страна с тежки вътрешни проблеми. Населението й сега е около 25 % сирийци, в допълнение към потомците на тези, които са били изгонени от бившата Палестина. Освен това, за разлика от Ливан, Германия силно се нуждае от имигранти, за да се справи с намаляващата раждаемост, резултат от образованието на жените по целия свят. Кенет Рот, ръководител на Human Rights Watch, със сигурност е прав отбелязвайки, че „тази вълна от хора“ е по-скоро като слаба струйка на фона на големината на басейна, в който трябва да бъдат абсорбирани… Като се има предвид богатството на ЕС и напреднала икономика, трудно е да се твърди, че на Европа й липсват средства за усвояване на новодошлите, особено в страни, които се нуждаят от имигранти по икономически причини.

Много от бежанците, които се опитват да стигнат до Европа не успяват да оцелеят по време на това пътуване и техните тела са изхвърляни от морето по бреговете на Гърция и Италия. По данни на Агенцията на ООН за бежанците (ВКБООН) повече от 2500 души са загинали само през миналото лято (2015 г.) опитвайки се да прекосят Средиземно море до Европа от югозападното крайбрежие на Турция, която стана отправна точка за хиляди бежанци, примамени от турски контрабандисти в разпадащи се лодки. Защо Европа не оказва натиск върху правителството на Ердоган да се направи нещо за тази ужасна ситуация?

Както вече отбелязах, първоначално европейските усилия бяха насочени към оказване на натиск върху Турция да запази мизерията и страданията далеч от Европа. Това много прилича на САЩ и Мексико. След като вече сме далеч от тях, съдбата им не представлява особена грижа за нас.

Съвсем наскоро Вие обвинихте Ердоган в двойни стандарти по отношение на тероризма, а той Ви атакува заради петицията, подписана от стотици учени протестиращи срещу действията на Турция спрямо кюрдското население, и дори Ви определи като терорист. Бихте ли коментирал този въпрос, тъй като той се превърна в международен скандал?

Това е сравнително просто. Група турски учени инициираха подписка срещу тежките и ескалиращи репресии на правителството спрямо кюрдското население. Аз бях един от чужденците, поканени да подпишат. Веднага след терористичното нападение в Истанбул, Ердоган започна една наситена с горчивина тирада, атакуваща подписалите декларацията. Типично за стила на Буш – или сте с нас, или сте с терористите. Тъй като той ме обсипа с поток от ругатни, бях помолен от турските медии и приятели да реагирам. И аз го направих накратко, както следва:

„Турция обвинява ИДИЛ, която Ердоган е подпомагал в много отношения. Подкрепя и Ан-Нусра, която не е много по-различна. След което той започна тирада срещу онези, които осъждат престъпленията му срещу кюрдите, които са основният наземен фактор противопоставящ се на ИДИЛ в Сирия и Ирак. Има ли нужда от допълнителен коментар?“

Турски учени, които подписаха петицията бяха арестувани и заплашени, други бяха физически нападнати. Междувременно репресиите от страна на държавата продължават да ескалират. Както и друг път, турските учени доказаха забележителна смелост и почтеност в енергичното противопоставяне на престъпления на държавата, по начин, който рядко може да се намери на друго място. Те рискуват, а понякога и изтърпяват тежки наказания заради това, че заявяват позициите си. За щастие се наблюдава нарастваща международна подкрепа за тях, въпреки че все още са твърде далеч от това, което заслужават.

В предварителната ни кореспонденция Вие определихте Ердоган като „диктатор на мечтите си“. Какво искате да кажете с това?

В продължение на няколко години Ердоган предприемаше стъпки за консолидиране на властта си, променяйки курса от по-ранните години – стъпките към демокрация и свобода в Турция – наобратно. Той показва всякакви признаци на един бъдещ авторитарен владетел, доближаващ се до грубата диктатура, служещ си с репресивни мерки.

Гръцката криза продължава с пълна сила и международните кредитори на страната постоянно изискват такива реформи, каквито нито едно демократично правителство в Европа не е в състояние да изпълни. В някои случаи техните искания за повече реформи не са придружени от конкретни мерки, а впечатлението, което се създава е усещането за брутален садизъм спрямо гръцкия народ. Какво е вашето мнение по този въпрос?

Условията, които бяха поставени на Гърция, са в интерес на кредиторите. Те опустошиха страната. Обявената цел е да се намали тежестта на дълга, но той се увеличи в условията на тези мерки. Тъй като икономиката бе подкопана, БВП естествено се е понижил, а съотношението на дълга към БВП се е увеличило, въпреки радикалното орязване на държавните разходи. Предвидено бе облекчаване на гръцкия дълг, но само теоретично. В действителност, Гърция се превърна във фуния, чрез която европейските помощи отиват към западните банки, които правят рискови заеми. Банките се провалиха и поискаха да бъдат спасени от европейските данъкоплатци, позната функция на финансовите институции в неолибералната епоха.

Когато гръцкото правителство предложи допитване до гръцките граждани, реакцията на европейските елити беше ужасяващо нахална. Как смеят гърците да считат демокрацията като достойна за уважение ценност в страната откъдето произхожда? Управляващите еврократи реагираха с пълен садизъм, наложиха дори по-строги изисквания и превърнаха Гърция в разрушена държава, като междувременно, без да им мигне окото присвоиха това, което намерят за добре. Мишената на садизма не е гръцкия народ, а всеки, който се осмели да си представи, че хората могат да имат права, съизмерни с тези на финансовите институции и инвеститори. Най-общо казано, мерките за икономии по време на рецесия нямат икономически смисъл, както признават дори и икономистите от МВФ. Трудно е да  разглеждаме това като нещо различно от класова война, с цел да бъдат отменени социалдемократическите успехи, които са били един от главните приноси на Европа към съвременната цивилизация.

А вашите възгледи относно правителството на СИРИЗА, което не спази обещанията, направени в предизборната кампания и се стигна до подписване на ново споразумение за спасяване, благодарение на което още едно гръцко правителство наложи строги икономии и непопулярни мерки?

Не се чувствам достатъчно близо до ситуацията, за да коментирам конкретните постъпки на СИРИЗА и да давам оценка на алтернативните варианти, които тя би могла да преследва. Техните възможности щяха да бъдат значително по-добри ако бяха случили на смислена подкрепа от водещите сили в Европа.

Бившият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис основава нова партия, чиято идея е да се тръгне към, както той самият каза, „проста, но радикална цел: демократизирането на Европа“. Имам два въпроса към вас относно това: Първо, защо социалната демокрация все повече остава в миналото в много европейски държави. И второ, до каква степен е възможно капитализмът да бъде „демократизиран“?

Социалната демокрация не само в европейския си вариант бе поставена под силен натиск по време на неолибералния период на миналото поколение. Като цяло, това е вредно за всички, освен за малки елити, които се облагодетелстват. Една илюстрация на гадостта на тези доктрини се разкрива в изследване, наскоро публикувано от Oxfam, в което се установява, че най-богатият 1% от населението на света скоро ще държи повече от половината от световното богатство. Междувременно в САЩ, най-богатото измежду световните общества, притежаващо несравними предимства, милиони деца живеят в домакинства, които се опитват да оцелеят с 2 долара на ден. Дори това подаяние е под атака от така наречените консерватори. Колко далеч тези реформи могат да продължат при съществуващите разновидности на държавен капитализъм, само може да се дебатира. Но няма съмнение че те могат да отидат отвъд това, което сега съществува. Няма съмнение и че реформите трябва да бъдат извършени докрай. Това трябва да бъде цел, дори и за онези, които са се посветили на радикална социална революция. Тя би довела до още по-големи ужаси, ако не се провежда от широките маси, които трябва разберат, че центровете на властта ще блокират всяка следваща стъпка.

Европейската бежанска вълна принуди няколко държави-членки на ЕС, включително Австрия, Швеция, Дания и Холандия, да спрат споразумението от Шенген. Смятате ли, че ние ставаме свидетели на разнищването на проекта за интеграция в ЕС, включително и може би на единната валута?

Мисля, че трябва да се прави разлика между единната валута, за която обстоятелствата не са подходящи, и проектът за интеграция в ЕС. Достатъчно е да се припомни, че в продължение на стотици години Европа беше посветена на взаимно клане от ужасяващ мащаб. Преодоляването на националните вражди и ерозията на границите е значително постижение. Ще бъде много срамно, ако Споразумението от Шенген се срине пред заплахата, с която може да се справим по хуманен начин и която може наистина да допринесе за икономическото и културното състояние на европейското общество.

Източник: The Truth Out

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...