Начало | Шаржове | От мрежата | Продавачката на усмивки

Продавачката на усмивки

усмивки

Никой не знаеше откъде дойде това момиче. Вятърът ли го довя отдалече, кой ли? Един ден просто се появи иззад ъгъла и опъна шарената си сергия на улицата. Това беше много странно за Сивата улица, в голямата Сива страна. Всичко на нея беше сиво. Хората бяха сиви, лицата им бяха сиви, даже мислите им бяха сиви.

Цялата улица беше пълна с малки сиви магазинчета и сергии, но нейната се открояваше с шарените си цветове. Всички се чудеха какво ще продава и любопитно поглеждаха към сергията й. По-любопитните веднага я наобиколиха – не толкова да я поздравят, колкото да разберат повече за нея.

Странно беше това момиче. Не приличаше на хората, които минаваха по улицата. Косите му – като разлюляни златни вълни се спускаха по гърба й, очите й – искрящи и чисти, а на лицето й – и огромна усмивка.

– Ама че работа! – шушукаха всички зад гърба й.

– Каква е тази голяма усмивка в този студ? На хората така им е писнало от всичко, а тя – усмивка!

– А видяхте ли погледа й? Какъв е този поглед?

– Радва се! На какво толкова има да се радва – на цялата неразбория, в която живеем! И как свободно си е пуснала косата да се развява. Сякаш светът е неин!

Шушукаха хората, побутваха се с лакът и гледаха намръщено към слънцето, което се опитваше да изгрее. Вървяха по улицата забързани, с наведени надолу глави и се разминаваха като пътни знаци. Няколко поникнали цветенца покрай тротоара надигаха главички и поздравяваха хората, но никой не ги забелязваше.

Всички бързаха. Бързаха със ситните си сиви крачки към сивите автобуси, в които потъваха в сиво мълчание. От време на време пускаха по един намръщен сив поглед към останалите и мислеха за сивия си живот.

Момичето стоеше пред шарената си сергия и се усмихваше широко. Сивотата не я притесняваше. Тя не можеше да достигне до нея. Усмивката я защитаваше и всяка сива мисъл се разбиваше в невидимата й броня. После извади една дълга поставка и на нея нареди пръчици, със завързани на тях цветни усмивки. Жълти, червени, зелени, всякакви. Хората закриха очите си с ръце. Отдавна не бяха виждали толкова ярки цветове.

– Какво правиш, момиче? – възмутено поклащаха глава останалите продавачи. – Ще ни ослепиш с тази шарения? – И какво е това?

– Какво продаваш?

Момичето погледна с ясния си блестящ поглед и се усмихна широко. – Усмивки -каза кратко. – Аз съм продавачка на усмивки!

– Усмивки ли? Че на кой са му притрябвали усмивки? – чудеха се хората и подминаваха бързо сергията.

Цяла сутрин момичето стоя на сергията и се усмихваше. По едно време по улицата се появи една възрастна дама. Както си вървеше, тя се спъна от някаква хвърлена кутия и се хвана за масата на момичето, за да не падне. Тогава вдигна глава и видя усмихнатото й лице. Нещо много познато долови в изражението й. Толкова отдавна не беше виждала усмивка, че беше забравила как изглежда. После погледна към шарената сергия и попита:

– Какво продаваш, момиче?

– Усмивки, госпожо! – отвърна момичето. – Изберете си една!

– Колко струват? – попита притеснено жената.

– Не взимам пари за тях, госпожо! – усмихна се пак момичето.

– Как така… без пари? – обърка се старата госпожа.

– Ей така, просто продавам усмивка за усмивка! Усмивката ви ще струва усмивка! – каза момичето. – Хайде, изберете си цвят! – подкани я тя.

Жената се поколеба за миг. Толкова отдавна беше виждала само сиво, че беше забравила любимия си цвят. После протегна ръка и си взе една ярко оранжева усмивка. Погледна към момичето и бавно разтегли устни. Първоначално правата линия на устата й се повдигна леко в крайчетата, но после бавно се разля в една голяма усмивка.

-Благодаря, госпожо! – каза момичето.

Жената също благодари и изведнъж започна да вижда и други цветове в света около себе си.

Момичето продължаваше да стои и да се усмихва. Постепенно хората започнаха да вдигат глави и да спират на сергията й. Тя им подаряваше шарени усмивки в замяна на техните. До вечерта цялата Сива улица на Сивата страна се изпъстри с шарените усмивки на хората. Вече не бяха така забързани, лицата им не бяха намръщени и се разминаваха с усмивка.

Минавайки по тротоара, спираха да се порадват на порасналите цветенца. Сивото беше изместено от шарените цветове, а очите бяха станали искрящи и пълни с радост. Хората се радваха! Бяха се научили пак да се усмихват.

Скоро Сивата улица се прекръсти на Шарената улица. Какво стана с момичето ли? Изчезна, както се и появи. Може да я откриете на някоя друга улица на Сивата страна и да си купите шарена усмивка! Никога не е излишна!

из „Късчета лято в хербарий от спомени“, Македонка Шутова

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...