Начало | Политика | От народа с любов | Пролетта на нашата финансокрация

Пролетта на нашата финансокрация

пионки

Моделът е еднополюсен, защото политиката вече не е битка на различни идеи, а договаряне за едно и също нещо, пари

Помните ли колко важен ни изглеждаше спора дали двуполюсният политически модел е по-добър от многополюсния? Това беше по времето, когато политическият ни живот имаше червен и син полюс, между които в един момент се вклини царското жълто. И политолозите се изпокараха за предимствата и недостатъците на двуполюсната, триполюсната и многополюсната демокрация.

Сега моделът е еднополюсен. Единственият политически полюс се нарича парламент. В него нещата зависят от ГЕРБ, а в ГЕРБ зависят от Бойко Борисов. В цялата тази общо взето изчистена от излишества картинка се мотае един свободен атом, наречен Татяна Дончева, и още един електрон в гарнизонен отпуск от еднополюсния политически модел, именуващ се Радан Кънев.

Да се вкарат всички партии в парламента се оказа експеримент с предвидими, но и някои неподозирани последици. Най-лесно беше да се прогнозира, че веднъж влезли вкупом, партиите ще направят всичко възможно да се застоят там цял мандат, защото никой не им гарантира следващо влизане.

Така се и оказа. Онова, което за най-лесно наричаме политическо пространство, изведнъж се сви до размерите на парламента. В това пространство започнаха да потъват и да покълват политически партии, което не съвпада с оригиналното му предназначение там да се творят закони. Под покрива на Народното събрание „България без цензура“ изчезна, но затова пък се заченаха нови политически проекти на Лютви Местан, Георги Кадиев, Радан Кънев.

Появи се и някакъв съвсем нов жанр коалиция. Управлението се осъществява не от постоянна коалиция, а от ситуационни коалиции – според ситуацията се комбинира и съответната коалиция. Цяло чудо е, че при такава сложност и разнообразие на съчетанията се хвърлят усилия да се съчиняват коалиционни споразумения.

Самите споразумения са като от оня виц, в който на някакъв доктор му се носела славата, че винаги познавал какъв пол ще бъде бебето. И записвал в тетрадка прогнозата. Защото ако някой разочарован родител му кажел, че докторът прогнозирал момче, а се появило момиче, той отварял тетрадката и казвал: „Ето бе, ти грешиш, черно на бяло съм го записал – момиче.“

Както се сещате, докторът казвал едно, а в тетрадката записвал обратното, за да е прав в случай на обжалване – е това са коалиционните споразумения.

Тетрадката, разбира се, я държи ГЕРБ.

И никой не се впечатлява, че докато се тюхкахме заради партийното многообразие, което сложи край на двуполюсния модел, моделът изведнъж стана еднополюсен. Някак съвсем естествено приехме, че полюсите изразяваха различни идеи – червени, сини, жълти, лилави, зелени – и затова е нормално да ги има, докато си мислим, че политиката е битка на идеи. Тогава си говорехме за демокрация. Когато стана ясно, че политиката е поминък и като всеки поминък най-важното в него са парите – полюсът съвсем естествено стана единствен, както е единствена и целта – разпределението на парите. Сега е ясно, че живеем във финансокрация.

Това е половината беда. В момента сме разделени на две – от едната страна са всички партии, а от другата – всички избиратели. Другата половина на бедата е, че ние – хората, избирателите, данъкоплатците – нямаме никакво желание да изразяваме позиция, да демонстрираме активност, да упражняваме натиск, за да разбием този общ уют, който са си устроили партиите в своя съчетан монопол. Не се ентусиазираме от никакви общи призиви, не вярваме на вдъхновени лозунги за демонтиране на статуквото. Съмняваме се в инициаторите, припомняме си предишни провали, предпочитаме да сме скептични циници вместо наивни глупаци.

И така се самолишаваме от силата да бъдем опозиция на еднополюсния модел. Отказваме се от правото си да участваме и предварително се съгласяваме на служебна загуба. И имаме своите големи и многобройни основания.

Вече сме били лъгани толкова много пъти от безкористни призиви, че и да се появи истински, няма да го разпознаем, нито ще го признаем. От всички ниски проценти на доверие към институциите, които се цитират тези дни от последните социологически изследвания, това доверие е най-дефицитно и най-трудно за връщане. То ни прави общество без полезен ход.

Това си е болест. Срив в имунната система, хронично възпаление на авторитетите, липса на доверие, обществена анемия. Такава болест се лекува на малки стъпки в конкретни ситуации. Не става с глобални манифести, колкото да ми се иска да е обратното. Става с конкретни действия по обозрим проблем – например граждански натиск за търсене на отговорност на рушителите на конкретен обект на културното наследство. Това, което се случи в Пловдив, не е за подценяване.

За сравнение: по същата схема в Сливен беше изрината с багер турска баня от 17 в., най-старата постройка в града, а сливналии дори не разбраха. Това е пътят – граждански натиск по конкретни беди срещу конкретни институции с конкретни искания.

Дори и да се проведат избори сега, те ще възпроизведат подобен парламент, показват още последните социологически проучвания. Предвижда се скучна политическа пролет, чиято еднополюсна монотонност може да се взриви само от случайно събитие – не непременно мащабно, по-скоро колкото искра и ярко като нея – което дори един примирен и отвратен народ не може да понесе.

Автор: Веселина Седларска

Клуб Z

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...