Начало | Общество | Култура | Пътят на кръста – В памет на Левски

Пътят на кръста – В памет на Левски

левски 2

Народе???? – бе написал в тефтерчето си, един велик българин. Неговият живот протече в служба на Бога и българския народ. Той нито за миг не се отрече от името българин, не подмени доверието, което му бе гласувано като водач на народа за възстановяване на държавността и по възкресяване на българската културна идентичност. Институционализирана преди трагичния му край в такива обществени структури като възстановената църква и училище. Той бе пътувал много, бе пребродил българското етническо землище в качеството си на апостол. Апостолска бе и неговата мисия – да събуди духа и вярата на унижените си братя, да ги убеди с готовността си за саможертва и твърдост за препятствията и трудностите на пътя, да ги поведе към свободата със свян и чисто сърце, с плам и обич. Още приживе се бе превърнал в икона с освободителната си мисия, която проповядваше. През целият си съзнателен живот бе носил огромен товар – съдбата на един угнетен и подтиснат народ. Народ, който той много обичаше, който галеше с думите си и свободната си мисъл; той бе негов духовен пастир, а народът – негова рожба – най-голямата му любов. Той бе прозрял бъдещето със смиреността си на вярващ човек, на истински родолюбец и борец за свобода. Беше достоен син на земята си, пламенна натура, твърд характер и неспокойна душа. Обикновен човек, нагърбен със спасително дело, с божия промисъл. Плати с живота си, за да имаме ние пример, който да следваме. Образец на истинско служение и християнски живот. Но неговата душа остана неспокойна. Въпреки всички панихиди и молебени, отслужени в негова памет. Пред нашата съвест стои още онова народе????

Левски бе усетил и разбрал мисията си, още като монах в молитвеното уединение на манастирската обител. Беше тръгнал да я изпълнява, надвил болката и самотата. Без страх от друговерци и душмани. Някъде среща и увлича съмишленици, другаде просто разбиране, страх, колебание, неувереност. Свобода е забранена дума. Българите имат право да стопанска инициатива, но нищо повече. Те плащат данъци и създават занаятчийски произведения и стоки, предназначени за обширния пазар на Османската империя. Можем само да предполагаме, какво е изпитвала неговата неспокойна душа. С колко малко се задоволяват братята му българи. Нима къщата, имотът, занаята и търговията са достатъчни, за да се постигне пълнота на човешкият живот? Не е ли човекът така устроен, че да търси свободната инициатива, свободния размах на мисълта, свободното движение по българската земя, управлявана от българи? Нима примирението може да път на един истински вярващ човек и добросъвестен християнин? Записките в личното му тефтерче показват, че Левски е изпитвал съмнения, животът му е вгорчаван от дребнавото човешко мислене. Колебливостта на братята му, е била най-непоносимата му тежест. Той я носи години наред, бори с нея, използва различни методи – красноречие, личен пример, коректен е при събиране и изразходване на средства за революцията, като всеки похарчен грош съвестно го описва в бележките си. Някога нещата опират до сила и открита заплаха – решения, към които е прибягвал, за да не се провали революционното дело или да се разтури даден комитет. Висотата на неговата вяра и прозорливост му налагат твърдо поведение – той няма право да проявява слабост, да се оплаква, да се напива или да тъне в леност. Той е непрекъснато на път – делото трябва да бъде довършено веднъж за винаги до край, свободата не търпи повече отлагане. Поема страстният път към бесилката, която се превръща в символ на една унизена и деформирана нация. Достойно издържа и последното изпитание и увисва „със страшна сила” – силата на човешкия дух, устремен към свободата.

Тези, които го наследиха, и продължиха българската национална революция, получиха в наследство и онова народе???? Те се удавиха в собствената си кръв по време на Априлското въстание и написаха с кръв името българин, така, че да се види в цяла Европа. Пример, който бе достойно последван от българското опълчение по време на Освободителната война от 1877-1878 г. Но онова народе????, остана да кънти във възобновената държавност, в строителите на съвременна България, в политическите битки и убийства, в самотната и дълга борба на ВМРО за национално обединение – най-важната външнополитическа задача, заради която България води Балканската война и участва в Първата световна война. Всеки един родолюбец или държавник, който избираше пътят на кръста, получаваше в наследство и онова народе????, с което трябваше да се бори цял живот, често с цената на своето собствено съществуване. Такава цена плати и Борис III – единственият български управник, след епохата на средновековието, който успя да обедини всички българи под герба на българската държава, който изправи България на крака и я превърна в модерна и просветена държава. Дори с цената на забрана на политическите партии и парламент, които се бяха изродили в трансмисии на слугинство и корист, на открит стремеж към забогатяване на членовете им и в покваряването на българската духовност. Затова не му простиха другарите и партизаните от колибите и махалите, които вместо да поемат и да носят бремето на онова народе????, го яхнаха и употребиха за собствени самодостатъчни цели. Те вместо на вървят по пътя на кръста се обявиха за нови месии, прокламиращи вяра в светлото бъдеще, детерминирано от историческия материализъм, властта на пролетариата и световната пролетарска революция. Никога преди в своята история , както през 45-те години комунизъм, българинът не бе поставян в толкова глуха и критична ситуация, без духовни основи и истинска вяра, към които може да се обърне винаги в трудни моменти. Днешната духовна нищета и безпътица е продукт на тази политика на комунистите, и на псевдодемократите, които овладяха икономиката на държавата и станаха капиталисти. Първоначалното натрупване на капитала изроди и демокрация, и парламентаризъм, и свобода. Иначе няма по-добре уредена и измислена обществена система от демокрацията. Проблемът е в хората, които я правят.

Народе???? още дълго ще преследва всеки устремен към свободата ум. Пътят на кръста. Колцина се нагърбиха да го носят. Не да го яхнеш, не да избягаш в чужбина, а да го носиш. Ето го завета на апостола Левски. Пътят на човека е пътят на кръста. Това е непрекъснатата битка със злото, и в личен, и в обществен план. Злото, за разлика от доброто, не може да бъде описано и обяснено само по себе си. Винаги се налага да използваме други думи, за да можем добре да го разпознаем, за да се преборим с него. Но само поелият по пътя на кръста човек е достоен да познае вечното и истинското добро.

Автор: Венелин Бараков

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...