Начало | Общество | Обществен живот | Денят 24 януари в българската история

Денят 24 януари в българската история

стара книга 2

Амнистия на участниците в Народното опълчение, бомбардировките над България в хода на Втората световна война. Това са част от събитията, с които се свързва датата 24 януари в българската история.
На тази дата в 1884 г. е дадена е пълна амнистия на всички участници в Народното опълчение (от 1882 г.). Народното опълчение е спомагателна въоръжена сила, съществувала в България от 1880 г. до 1891 г., използвана за резервно попълнение на редовната армия. Създадено е със специален закон от 1880 г. за осигуряване на военната подготовка на населението, което не може да постъпи във войската, с оглед защитата на бъдещото съединение на Източна Румелия с Княжество България. Ръководството му се осъществява от Военното министерство, което поема и грижата за обучението на опълченците. Във връзка с подготовката на Съединението, през април 1885 г. с княжески указ е възстановен законът за Народното опълчение. Сформираните чети (особено в Западна България) вземат активно участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Опълчението съществува до 1891 г.
По време на Втората световна война (1939-1945 г.) се извършват англо-американски бомбардировки над България върху градове Скопие и Враца и селата Кунино – врачанско и Беглеж – плевенско. Убити са общо 124 души.
Навършват се 82 години от смъртта на българския географ Жеко Радев (1934 г.). Родом от Нови пазар, той завършва философия и педагогика в София, следва география в Берлин. Професор по физическа география в СУ. Един от основоположниците (1918 г.) на Българско географско дружество.

2015 г.
Президентът на Република България присъжда орден „Стара планина“ първа степен на доц. д-р Атанас Щерев „за големите му заслуги към Република България в областта на репродуктивната медицина и развитието на модерното акушерство и гинекология“.

2006 г.
Президентът на Република България Георги Първанов връчва на Жозе Аугусто Линдгрен Алвес, извънреден и пълномощен посланик на Федеративна република Бразилия в България орден „Стара планина”втора степен за изключително големия му принос за развитието на българо-бразилските отношения и по повод окончателното му отпътуване от страната.

2006 г.
Малта ратифицира договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС по време на председателството на италианското правителство

2001 г.
Президентът на Република България Петър Стоянов връчва на Ли Съкджо, извънреден и пълномощен посланик на Република Корея в Република България орден „Стара планина” първа степен.

1996 г.
Тридесет и седмото Народно събрание приема оставката на Тодор Вълчев като управител на Българска народна банка и избира Любомир Филипов на негово място.

1944 г.
По време на Втората световна война (1939-1945 г.) се извършват англо-американски бомбардировки над България върху градове Скопие и Враца и селата Кунино – врачанско и Беглеж – плевенско. Убити са общо 124 души.

1937 г.
България и Югославия сключват таен „пакт за вечно приятелство и нерушим мир“, с който България пробива международната изолация и неутрализира Балканския пакт.
Балканският пакт от 1934 г. (Балканско съглашение, Балканска антанта) е договор между Турция, Гърция, Румъния и Югославия, подписан на 9 февруари в Атина, с който се цели да се запази статуквото на Балканите, създадено след Първата световна война (1914–1918 г.). Пактът е сключен под егидата на Франция, която иска да намали влиянието на Италия и Германия в балканските страни. България не се присъединява към пакта, защото се стреми към ревизия на Ньойския мирен договор 1919 г. Извън пакта под натиска на Италия остава и Албания. Първа стъпка към унищожаването на пакта е подписаният българо-югославски пакт (1937 г.). Балканският пакт окончателно престава да съществува след нахлуването на Германия в Югославия и Гърция (април 1941 г.).

1933 г.
Дейци на ВМРО (михайловисти) убиват народния представител Христо Трайков.
Христо Христов Трайков е деец на профсъюзното и македонското революционно движение. Роден е на 26 декември 1900 г. в Кукуш. Рано остава сирак и семейството му се преселва в България през 1913 г. Включва се в профсъюзното движение, ръководено от БКП. Член е на Централното настоятелство на Независимия работнически кожаро-обущарски съюз. Участва активно и в дейността на създадената през 1925 г. ВМРО (об.). Депутат е в ХХIII Народно събрание (1931–1933 г.) от листата на Работническата партия. Редактира печатния орган на партията в. „Работническо дело“. Убит е на 24 януари 1933 г. в София от привърженици на Ив. Михайлов.

1924 г.
Петте дружества на художниците учредяват общ фонд „Изложбено помещение“ по предложение на Андрей Протич.
Андрей Димитров Протич е археолог. Роден е на 8 ноември 1875 г. във Велес (днес в Република Македония). Завършва германистика, история на изкуството и философия в Лайпциг. След завръщането си в България учителства в София, сътрудничи на редица вестници и списания, един от основателите е на списание „Съвременно изкуство“. От 1920 г. до 1928 г. е директор на Народния археологически музей. Научните му интереси са в областта на средновековното българско изкуство. Умира на 3 ноември 1959 г. По-важни трудове: „Изкуството в България“ (1908 г.), „Иконография и византийско изкуство“ (1942 г.), „Югозападната школа в българската стенопис през XIII и XIV в.“ (1925 г.) и др.

1920 г.
В Пещера Георги Донски убива Михаил Такев, бивш министър и виден деец на Демократическата партия.
Михаил Такев е политически и държавен деец. Роден е през 1864 г. в Пещера. Завършва Военното училище в София. Взема участие в Сръбско-българската война (1885 г.) и в детронацията на княз Александър I Батенберг (1886 г.). Заминава за Франция, където завършва право в Париж. Завръщайки се в България, се включва активно в политическия живот на страната. Първоначално е привърженик на Либералната партия, а след това става член на Демократическата партия. Подпредседател е на Централното й бюро. В състава на правителството на Александър Малинов е министър на вътрешните работи (16 януари 1908 г. – 5 септември 1910 г.) и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (5 септември 1910 г. – 16 март 1911 г.). По време на Балканските войни (1912–1913 г.) се сражава като доброволец. В правителството на Александър Малинов в края на Първата световна война (1914–1918 г.) е министър на вътрешните работи (21 юни – 28 ноември 1918 г.) и организира погрома на Войнишкото въстание (1918 г.). Избиран е многократно за депутат.

1906 г.
По предложение на наследниците на Евлогий Георгиев от 8 декември 1905 г., ХІІІ Народно събрание взема решение правителството да заведе дело срещу универсалния наследник Иван Ев. Гешов. На 7 март искът е подаден и делото започва на 28 юни 1907 г., а от 28 ноември се гледа от Софийския апелативен съд, който постановява на 4 декември, че българските съдилища не са компетентни по него и то е прекратено. Решението е потвърдено от Върховния касационен съд на 9 юни 1908 г.

1901 г.
По сведения на Милан Михайлов турските власти арестуват Централния комитет на Българския македоно-одрински революционен комитет (БМОРК) в Солун (Солунска афера) и разкриват мрежата в Кукушко, Гевгелийско, Воденско, Радовишко. Начело на Централния комитет застава Иван Гарванов.

1884 г.
Дадена е пълна амнистия на всички участници в Народното опълчение (от 1882 г.).
Народното опълчение е спомагателна въоръжена сила, съществувала в България от 1880 г. до 1891 г., използвана за резервно попълнение на редовната армия. Създадено е със специален закон от 1880 г. за осигуряване на военната подготовка на населението, което не може да постъпи във войската, с оглед защитата на бъдещото съединение на Източна Румелия с Княжество България. Ръководството му се осъществява от Военното министерство, което поема и грижата за обучението на опълченците. В провинцията има свои окръжни комитети и чети. Заради участието на някои негови чети (какъвто е случаят в Оряховско) в демонстрациите на населението против установения с държавния преврат 1881 г. режим на пълномощията последва разпускане на окръжните опълченски комитети (1882 г.), а през 1883 г. е разтурено и самото Народно опълчение, анулиран е и законът за неговото създаване. Във връзка с подготовката на Съединението, през април 1885 г. с княжески указ е възстановен законът за Народното опълчение. Сформираните чети (особено в Западна България) вземат активно участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Опълчението съществува до 1891 г.

На тази дата са родени:

1944 г.
Роден е Чавдар Аспарухов Стойчевски – български журналист. Завършва СУ, специалност биология. Постъпва на работа в БНТ през 1971 г. Автор, водещ и продуцент на ТВ-програмата “Час по всичко” (1984-1994 г.). Продуцент на тв програмата “Добър ден България” (1994-1996 г.) и на “ТВ неделник” (от 1998 г.). Председател на СБЖ в БНТ.

1943 г.
Роден е Георги Тодоров Чапкънов (Чапа) – български скулптор, илюстратор, сценограф. Завършва Художествената академия в София, специалност “Скулптура”; занимава се с леярство. Професор е и е ръководител на Катедра “Художествена обработка на метал” в Художествената академия. Специализира в Париж. Негови произведения са представени в: Ермитажа в Санкт Петербург; Пушкинския музей в Москва; Националната художествена галерия; СГХГ; МОК в Лозана и др. Съавтор е на герба на Република България (1997 г.); автор е на статуята “Св. София” в столицата (2000 г.). Носител е на следните награди: на Съюза на българските художници (СБХ) за портрет (1969 г., 1982 г.), “Златен Езоп” (1975 г.), “Марко Марков” на Съюза на българските художници (СБХ) (1977 г., 1979 г., 1986 г.), на музея “Хаконе” в Япония (1990 г.), за “съвършенство” на музея “Хаконе” (1991 г.), на триеналето на изящните изкуства в Ню Делхи (1991 г.), “Сулмона” на президента на Италия (1993 г.).

1910 г.
Роден е Георги Петров Батаклиев – български преводач и издател; преподавател по латински и гръцки език. Работи в издателство „Българска книга“ и „Наука и изкуство“, в сп. „Исторически преглед“, БАН. Превежда Омир, Овидий, Апулей, Вергилий и др. Занимава се с въпроси на стенографията и транскрипцията. Съчинения: „Антична стенография“ (1933 г.), „Антична митология“ (1945 г.), „Стенографски речник“ (1954-1961 г.). Умира на 11 април 1994 г.

1906 г.
Роден е Стефан Савов Попов – български писател, философ. Завършва право в СУ (1930 г.). През 1917-1929 г. е председател на Юношеския туристически съюз, редактор на изданията му „Млад турист“ и „Български турист“. Учредител и председател на Български алпийски клуб (1929 г.). Основател на движението „Млада България“ през 1932 г. и редактор на неговото сп. (1932-1936 г.). Председател на Международна студентска лига (1933-1936 г.), главен редактор (1934-1939 г.) на в-к „Утро“. Директор на Германо-българската търговска камара в Берлин (1939 г.), аташе по печата и културен аташе при Българската легация в Берлин (1940-1942 г.), Будапеща (1942-1944 г.), Берн (1944 г.). След 9 септември 1944 г. е уволнен; емигрира от страната. През 1952-1955 г. е частен възпитател на Симеон II, главен редактор на Български отдел при радио „Гласът на Америка“ в Мюнхен (1955-1974 г.). Основател и председател на Българското академично дружество в Германия „Д-р Петър Берон“. Голяма част от живота му преминава в Мюнхен, философските му книги са написани на немски език Спомените – „Безсъници“ (1992 г.), представя значителен български писател. През 1994 г. в България излиза от печат книгата му „Българската идея“ (Мюнхен, 1981 г.). Други съчинения „Планини и хора“ (1938 г.), „Der Wille zum Gestalt“, Мюнхен (1970 г.), „Краят на всички илюзии (Европейският културен песимизъм)“ (1982 г.), „Народ“ (1987 г.). Умира на 20 октомври 1989 г. в Мюнхен.

На тази дата умират:

1978 г.
Умира Борис Митов Елисеев – български художник. Роден е на 10 септември 1901 г. в с. Преколница, Кюстендилско. Завършва живопис в Художествената академия в София (1925 г.) при Н. Ганушев, Н. Маринов и Ст. Иванов. Учителства 10 години в Трън, Кюстендил и София. Специализира графика във Варшава (1935-1936 г.) при В. Скочилас. Член на Дружеството на новите художници от 1931 г. (секретар от 1934 г.). От 1937 г. емигрира в САЩ. След 1964 г. се връща няколко пъти в България. Рисува портрети, пейзажи, натюрморти с богат колорит и опростен стил: „Автопортрет“ (1924 г., 1925 г.), „Писателят Г. П. Стаматов“ (1925 г.), „Портрет на Майстора“ (1929 г., 1935 г.), „Портрет на момиче“ (1931 г.), „Пейзаж от Мелник“ (1932 г.), „Саксия с фикус“ (1935 г.), „Дамски портрет“ (1935 г.), „Момиче на стол“ (1936 г.; златен медал на международна изложба в Париж, 1937 г.), „Из Созопол“ (1936 г.), „Арлин“ (1937 г.), „Кана“ (1937 г.). След 1947 г. попада под влиянието на абстрактното изкуство, но не скъсва с реалистичната традиция. През 1977 г. е организирана ретроспективна изложба на Елисеев, на която са представени творбите „Източната река“ (1938 г.), „Безнадеждност“ (1954 г.), „Нощ“ (1962 г.), „Есен“ (1962 г.), „Папрати“ (1964 г.), „Скреж“ (1965 г.), „Сиво-кафява композиция“ (1968 г.), „Композиция“ (1971 г., I – 1976 г., II – 1977 г.), „Майчина черга“ (I – 1971 г., II – 1976 г., III – 1977 г.), „Стара бродерия“ (1972 г.), „На родна тема“ (1977 г.) и др.

1934 г.
Умира Жеко Радев – български географ. Роден е на 31 юли 1875 г. в Нови пазар. Завършва философия и педагогика в София, следва география в Берлин. Професор по физическа география в СУ. Един от основоположниците (1918 г.) на Българско географско дружество. Трудове: „Карстови форми в Западна Стара планина“ (1915 г.), „Природна скулптура по високите български планини“ (1920 г.), „Река Въча и нейната долина“ (1923 г.), „Източна Стара планина и долината на р. Камчия“ (1926 г.) и др.

1919 г.
Умира Стефан Станчев Руневски – български писател. Роден е на 15 август 1877 г. в Дряново. Завършва гимназия в Габрово (1897 г.). Учителства в с. Баниска, Русенско, в с. Гостилица, Габровско и в Дряново. Учи право в СУ (1910 г.) и става адвокат. Участва в Балканската и в I световна война. Един от основателите на Български учителски съюз. През 1908-1909 г. е редактор на неговия орган – в-к „Съзнание“. Участва и в редактирането на сп. „Селска пробуда“ на Ц. Церковски и „Наш живот“ („Наблюдател“) на А. Страшимиров. Издава заедно с Г. Малкьов (Балтаджиев) „Илюстрована народна читанка за вечерни и празнични училища“ (1905 г.). Съчинения: „Чужденец. Драма в 1 д. В. Търново“ (1903 г.), „Разкази. Габрово“ (1904 г.), „Стоян и Калина. Сцени из селския живот. Кюстендил“ (1906 г.), „Разкази. Т. I. Дряново“ (1977 г.), „Разкази. Т. II. Дряново“ (1912 г.), „Нашенци. Разкази.“ (1919 г.), „Разкази. С предговор от Н. Димков“ (1967 г.).

1903 г.
Умира Петко Стойчев Каравелов – политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 24 март 1843 г. в Копривщица. Брат е на Любен Каравелов. Завършва гимназия в Москва. Постъпва в Историко-филологическия факултет, а след това и в Юридическия факултет на Московския университет. В България се завръща заедно с руската армия през 1877 г. Назначен е за вицегубернатор на Видин, а по-късно става окръжен управител на Търново. Избран е за председател на I Народна събрание. Дълги години участва активно в политическия живот на страната и заема отговорни държавни постове: министър на финансите (24 март – 28 ноември 1880 г.), министър-председател и министър на финансите и управляващ Министерството на правосъдието (28 ноември 1880 г. – 27 април 1881 г.). След извършването на държавния преврат (1881 г.) от княз Александър I Батенберг емигрира в Пловдив и продължава борбата за възстановяване на Търновската конституция. След премахване на режима на пълномощията се завръща в София. Като министър-председател и министър на финансите (29 юни 1884 г. – 9 август 1886 г.), министър на обществените строежи, пътищата и съобщенията (29 юни 1884 г. – 1 януари 1885 г.) и управляващ Министерството на вътрешните работи (21 март 1885 г. – 9 август 1886 г.) полага много усилия за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). След детронацията на княз Александър I Батенберг е председател на временното правителство (12 – 16 август 1886 г.) и член на Регентството. По време на управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) е в опозиция и отстоява своите русофилски убеждения. След убийството на министър Христо Белчев (март 1891 г.) е осъден на дългогодишен затвор. Освободен е след амнистия през 1894 г. Един от ръководителите на Либералната партия от нейното създаване, през 1896 г. той става основател и председател до края на живота си на Демократическата партия. Министър-председател е и е министър на финансите (19 февруари – 21 декември 1901 г.) и управляващ Министерството на народното просвещение (25 април – 21 декември 1901 г.). Под влияние на международната финансова криза и направените външни държавни заеми си подава оставката. Една година по-късно умира.

1902 г.
Умира Васил Иванов Кънчов – български писател, историограф, географ и етнограф. Роден е на 14 юли 1862 г. във Враца. Действащ член на БДК (дн. БАН) от 1898 г. Учи в Ломската реална гимназия. Работи като учител (1884-1885 г.). През 1885 г. следва естествени науки в Харковския университет, където се запознава с М. Дринов. Следва химия в Мюнхен (1886-1887 г.) и Щутгард (1888 г.), но не завършва поради болест. От 1888 до 1891 г. е учител по химия, директор на Българското училище в Сяр (1891-1892 г.) и на Българската мъжка гимназия в Солун (1892-1893 г.). Пътува из Македония и събира материали за проучванията си. От 1898 г. живее в София. Секретар на Историко-филологическия клон на БКД (дн. БАН), народен представител от Враца (1899-1900 г.), подпредседател на XI НС, министър на народното просвещение (1901-1902 г.). Убит от уволнен учител в работния си кабинет в София. Някои съчинение: “Отечествена география” (1895 г.), “Положението на българите в Македония” (с псевд. Иван Иванов, 1895 г.), “География на Балканския полуостров” (1897 г.), “Македония. Етнография и статистика” (1900 г.), “Из българска Добруджа. Пътни белeжки” (1901 г.), “Из Мала Азия. Пътуване към българските колонии” (1928 г., посм.) и др. През 1982 г. излизат “Избрани произведения” на В. Кънчов в 2 тома под ред. на Хр. Христов.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:

Енциклопедия “България” – Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика” (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse”;

История на Българите – Късно средновековие и Възраждане – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;

История на Българите – От древността до края на XVI век – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на Българите – Българската дипломация от древността до наши дни – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на България по дати – Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Български традиционен календар – БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV – XX век – Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;

Българска военна история – БАН, 1989 г.;

История на войните в дати – Издателска къща “Емас”, 2001 г.;

История на Русия – Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;

История на Османската империя – Издателство “Рива”, 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times”;

Исторически бюлетин – на “The History Channel”;

Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;

Енциклопедии – LAROUSSE

Исторически архив на Агенция “Фокус” – отдел “Архив и бази данни” и други.;

Източник: Исторически архив на Агенция “Фокус”

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...