Начало | Общество | Образование | Повтарянето на класове е знак за безсилие на училището

Повтарянето на класове е знак за безсилие на училището

Боян Захариев

Домашното образование е опция, но не и жизнеспособна алтернатива на школото. Продължава одобряването на текстове от Закона за училищното и предучилищното образование на второ четене. Преди дни бяха одобрени нови текстове, които привлякоха общественото внимание. Такова е решението до завършване на 3-и клас да няма оценки и повтаряне на учебната година. Също – предоставените в закона възможности за домашно образование.

Убеден съм, че повтарянето на класове е вид признание за безсилие от страна на образователната система, независимо за кой клас става дума. Повтарянето на класове в началното училище е абсурдно. Тъй като съм водил тази дискусия с учители, много от които са за повтарянето, веднага мога да посоча техните аргументи. „Когато някой пропусне основата“ ще кажат те, „след това изоставането става още по-голямо и никога не може да се навакса“. Няма да тръгна да отричам очевидната трудност някой да учи химия, чужди езици, история, математика или каквото и да било друго, ако не се е научил да чете и пише. Аз обаче обичайно питам в такива случаи защо се е стигнало дотам някой да ходи на училище цяла учебна и да не научи почти нищо. Обикновено когато навлезем по-дълбоко в причините, довели до тази ситуация, се оказва, че дефицитът на време не е сред тях или поне не е основната причина. Основните причини се крият в това, че нещо не е проработило между детето, училището и родителите му. Всъщност обикновено става дума за много неща, които не са проработили. На първо място нашето училище има едно фиксирано темпо на движение през нещата, които трябва да се научат, което трудно подлежи на промяна. Това се дължи на доста негъвкавата учебна програма. На второ място, нашето училище е устроено така и съответно е подготвило учителите така, че най-лесно да се работи с деца, които са на едно и също равнище. В такава среда изоставащите създават проблем, а силно изоставащите създават непреодолим проблем. Неслучайно в международното изследване PISA българските училища водят в класацията за разделение в училищното образование сред всички европейски страни. В PISA става дума за последната отсечка от средното образование, т.е. за крайния резултат, чиито основи се полагат още от първи клас. На трето място, не само нашите лидери в образованието, заемащи ръководни позиции в изпълнителната и законодателната власт, а и обществото в голямата си част споделя разбирането, че образованието се определя най-добре от върховите постижения. Всъщност една образователна система се определя най-точно не от върховите си постижения и дори не от средните си резултати, а от дъното си. Такава е философията в най-успешните системи на училищното образование по света.

Нека преминем сега към оценяването. Едно от възраженията на опозицията срещу липсата на количествени оценки от 1-и до 3-и клас е било, че директори и учители одобряват количествените оценки в началното училище с изключение може би на първи клас. Въпреки че ценя тяхното мнение, мисля, че в този случай опитът, на който се базира позицията им, е свързан с някои от най-лошите страни на българското училищно образование, които се нуждаят от промяна. От гледна точка на ефекта им върху децата няма особена разлика в това дали оценките са в числа, или с думи като среден, добър, много добър. Според мен не е необходимо да има дори стандартизирани формули от типа на „постига изискванията, „справя се“ и „среща затруднения“, защото те не се различават съществено от количествената оценка.

Истинската разлика идва, когато изобщо няма стандартен набор от квалификации, били те с числа, или с думи, а всяко дете и неговите родители научават за напредъка и трудностите, които среща в личен контакт с учителя. Какво представлява всъщност оценката? Тя е колкото оценка на ученика, толкова и на родителите и на учителя. Затова е по-правилно с думи тя да звучи така: „(всички ние) срещнахме големи затруднения“, „старахме се (кой повече, кой по-малко), но са нужни още усилия. Количествената оценка и нейният аналог в думи създават впечатлението, че това трябва да бъде някаква стандартизирана оценка, която е еднаква навсякъде. Според мен това е погрешно разбиране, което пречи на общуването между учител и ученици да е максимално полезно. Задачата на учителя не е да дава стандартизирани оценки, а да прави така, че обратната връзка, която дава на ученика и родителите, да бъде истински стимул за развитие, така че всеки ученик да разгърне максимално потенциала си. Това са две много различни неща.

Особено лошо е, когато количествените оценки пречат на използването на широка гама от модерни форми на оценяване, особено полезни за развитието на децата. Обичайният контекст, с който се свързва количествената оценка, а и нейните аналози в думи е изпитът – било индивидуален устен изпит или групов писмен изпит. Това отделя процеса на оценяване от процеса на учене. Оценяването става краен резултат от ученето, а не нещо, което го съпътства и е част от него. В съвременните форми на оценяване в началното училище изпитът въобще не трябва да има такава основна роля. Това всъщност спъва развитието на модели и навици за непрекъснато учене, които стават все по-важни в образованието, икономиката и живота въобще. Много по-подходящи са формите на самооценка, при които децата се научават с помощта на учителя да осмислят собствените си трудности и да планират как да се справят с тях, от кого и кога да търсят помощ и така нататък. При тях каквото и да било остойностяване или приписване на формални категории е напълно излишно (всъщност вредно). Срещите между учители и между учител и родители за „сверяване на часовниците“ по отношение на напредъка на детето също са много по-полезни от изпитите. На тези срещи се обсъждат много по-важни неща от това дали оценката да бъде много добър или добър.

Проблемът става най-голям, когато количествените оценки се превърнат в основен инструмент и учителката реши, че работата й приключва с поставянето на оценка. Тогава решаващо важни неща в процеса на оценяване започват да се пренебрегват. Всъщност в някои фокусирани върху оценката образователни системи те никога не се използват. През живота на всеки ученик ще се наложи да участва в многобройни класации, състезания и дори в количествени оценявания, когато се явява на конкурси за работа, на тестове, изпити, атестации и т.н. Още повече са ситуациите, в които информацията няма да постъпва в лесно смилаеми числа и подредби и ще се изискват много социални умения, за да се ориентираш в одобрението, неодобрението и останалите фини сигнали на околните и да можеш да взимаш правилни решения как да постъпваш. Основите на всичко това също се полагат в училище.

Друга очаквана промяна въвеждана от новия закон е разширяването на възможностите за домашно образование. В развитите страни има набиращи сила движения, които виждат в домашното образование алтернатива на днешното училище, което според тях стандартизира, форматира и обезличава децата. С това бъдещите поколения се лишават от творческия си потенциал. Сред училищата има опасения от по-нататъшна загуба на ученици в резултат от разпространението на домашното образование. Те ми изглеждат необосновани. Не вярвам, че в обозримо бъдеще домашното образование може да стане жизнеспособна алтернатива на училището. Освен това то крие някои съществени рискове. Първо, трябва да се направи разлика между домашното образование и простото отпадане от училище. Това може да стане относително лесно чрез периодичен контрол, как върви ученето, не само по време на изпити. За себе си съм убеден, че възможността да се учи в компанията на връстници от различни слоеве на обществото е много полезно. Някои родители може да не смятат така и да предпочитат други форми на обучение и няма проблем да го направят при някои условия. Децата трябва да бъдат предпазени от опасността да бъдат лишени от избор

и да бъдат индоктринирани в някакви убеждения, идеологии и пристрастия на своите родители. Част от мотивите зад домашното образование понякога са да бъде „предпазено“ детето от възгледи и влияния, които родителите считат за неприемливи. В днешния свят децата не се смятат за собственост на техните родители, които имат право да правят с тях каквото си поискат. Децата имат правото да се запознаят със света в неговото многообразие, за да могат реално да изберат какви да бъдат. Изкуственото лишаване от това право или неговото отлагане често има негативни последствия и вместо да предпазва, осакатява и създава много по-големи рискове за детето.

Боян Захариев
в. 24часа

Напиши коментар

Вашият email няма да бъде публикуванЗадължителните полета са означени с *

*

Loading Facebook Comments ...